Великобритания трябваше да направи три опита, преди да стане пълноправен член на Европейската икономическа общност (ЕИО) през 1973 г.
Това трудно начало е показателно за отношенията, които Великобритания поддържа с Европа вече 40 години., коментира АФП.
След като подкрепяше от дистанция процеса на изграждането на единна Европа, в началото на 60-те години Лондон се опита да стане част от тази единна Европа, привлечен от възможностите за търговия, които общността предлагаше.
Но британската кандидатура се сблъска през 1963 г. и през 1967 г. с
отказа на генерал Де Гол,
който гледаше с недоверие на връзките на Великобритания със САЩ.
Лондон трябваше да потърпи чак до 1973 г. и веднъж приет в общността, той бързо доказа различието си, редовно предизвиквайки раздразнение у останалите страни членки.
Лондон беше по-заинтересован от зоната за свободна търговия, отколкото от истинския политически европейски проект. Лондон хранеше недоверие към институциите, простиращи се отвъд пределите на националните институции, както и към по-тясната интеграция. Лондон беше загрижен да запази отношенията си със САЩ и със Ситито.
Ето защо често пъти водеше битки, за да получи правото да не прилага някои от разпоредбите на общността. Още повече че пресата във Великобритания не се отнася ласкаво към Европа.
През 1979 г., когато европейците създадоха Европейската валутна система, всички страни членки на общността се присъединиха към нея - без Великобритания. Лирата стана част от системата по-късно, и то временно (от 1990 до 1992 г.)
През 1984 г. Маргарет Тачър спечели емблематична победа, като не спря да повтаря на европейските си партньори:
"Искам си парите обратно"
Желязната лейди поиска възстановяване на част от вноската на Великобритания в европейския бюджет с мотива, че Великобритания не печели много от единната селскостопанска политика.
По този начин Тачър си издейства отстъпка в съюза. Въпреки непрестанния натиск, Великобритания оттогава не иска и да чуе за отмяна на тази отстъпка.
През 1990 г. бе ратифицирана Шенгенската конвенция, която установи свободното движение на хора и премахна граничните проверки по вътрешните граници на страните, които са я подписали.
Великобритания обаче получи специален статут, който й позволи да не изпълнява някои от разпоредбите на документа.
През 1992 г. тогавашният британски премиер Джон Мейджър, приемник на Маргарет Тачър, подписа Договора от Маастрихт, с който се създаде Европейският съюз - договор, който се простираше отвъд първоначалната икономическа цел на Европейската общност и целеше да даде на европейския проект политическо измерение.
Великобритания отказа да подпише социалната харта,
включена в договора, която препоръчваше приемане на определен брой разпоредби, свързани с условията на труд. И преди всичко Великобритания си издейства изключение, което й позволи да остане, ако иска, извън единния валутен съюз.
Великобритания винаги е отказвала да приеме еврото, включително и по времето на премиера лейбърист Тони Блеър.
Под ръководството на Дейвид Камерън Великобритания в края на 2011 г. отново се държа като "самотен ездач". В разгара на дълговата криза, тя отказа да подпише пакта, който установява по-строга обща бюджетна дисциплина и с това ядоса партньорите си.
Британският премиер сега има намерение да договори връщането на някои правомощия от Брюксел на Лондон. Камерън вече спомена за възможността Лондон да се откаже от задължението да изпълнява общите разпоредби относно полицейското и съдебното сътрудничество.
Сценарият за излизането на Лондон от ЕС
вече открито се споменава от повечето евроскептици в неговата консервативна партия.
Всичко това отчайва бившия председател на Европейската комисия Жак Делор. Той направо намекна на Великобритания да напусне ЕС или да избере друга форма на партньорство със Стария континент.
криза, която тихо расте" />
