Може ли западният либерализъм да се научи да съжителства с други модели на управление като на бързо развиващите се икономики на Китай, Индия и Бразилия? Може... и трябва.
На три годишни срещи на Световния икономически форум в Давос след Големия крах на Запада, ние започваме да анализираме къде точно се намираме. Това не е пълният колапс на либерално-демократичния капитализъм, от който се опасяваха някои на драматичната среща в швейцарския курорт в началото на 2009 г., но не е и голямата реформа на западния капитализъм, която участниците във форума очакваха с благоговеене.
Западният капитализъм оцелява, но накуцва, ранен и носещ бремето на дългове, неравенство, лоша демографска картина, занемарена инфраструктура, социално недоволство и нереалистични очаквания.
Междувременно
други разновидности на капитализма - китайски, индийски, руски и бразилски
- излизат напред, като използват предимствата на ретроградността, и тяхната икономическа динамика бива превръщана бързо в политическа мощ.
Резултатът? Не еднополюсен свят, приближаващ се към един-единствен модел на либерално-демократичен капитализъм, а безполюсен свят, разклоняващ се в голям брой различни национални варианти на един често нелиберален капитализъм.
Не нов световен ред, а нов световен безпорядък - разединен, прегрял, пълен с потенциални бъдещи конфликти.
Нещата не бяха замислени да бъдат такива. Спомнете си триумфалното шестване на либерализма през 90-те години на 20-и век, когато всички стари противници на Запада изглеждаха победени. Дори Русия и Китай поемаха по пътя на капитализма и това трябваше, след време, със сигурност да ги превърне в демокрации. Спомняте ли си това?
"Големите борби на 20-и век между свободата и тоталитаризма завършиха с решителна победа на силите на свободата - и един-единствен устойчив модел на национален успех: свобода, демокрация и свободна инициатива.
През 21-и век, само държавите, които споделят един ангажимент за защита на основните човешки права и гарантират политическата и икономическата свобода ще бъдат в състояние да използват в пълна степен потенциала на своя народ и да осигурят неговия просперитет в бъдеще."
Това бяха встъпителните слова на Стратегията за национална сигурност на САЩ, приета при управлението на президента Джордж Буш младши през 2002 г. В дългосрочен план тези думи може би ще се окажат верни, а те бяха, че националният просперитет и националната сила не могат да бъдат разделяни от спазването на човешките права и зачитането на политическата свобода. Надявам се така да бъде.
Нещата обаче не изглеждат по този начин през 2011 г. От една страна това е така, защото Западът пропиля своята победа в края на 20-и век. Както се случва така често в историята
арогантността бе последвана от възмездие.
При цялата тази възвишена реторика в речта на президента на САЩ Барак Обама "За състоянието на съюза", произнесена преди броени дни, изглежда има плашещи трудности пред прокарването на неговите реформи през лошо функциониращата политическа система на страната.
За да сте настроени по-оптимистично за перспективите за реформиране в Европа, трябва да сте д-р Панглос* и да сте на стероиди.
От друга страна държавите отвъд историческия Запад откриха комбинации, които либералната философия, триумфираща през 90-те години на 20-и век, не бе и сънувала. Те съчетават динамиката на пазарните икономики с управлението на една партия или семейство, държавна или смесена собственост на компаниите, корупция в огромни мащаби и незачитане на върховенството на закона.
Един привърженик на чистия либерален капитализъм ще каже: "но това не е капитализъм", така както един либерален мюсюлманин може да каже: "но това, което "Ал Кайда" проповядва, не е ислям!"
Да, обаче ислямът има в крайна сметка нещо общо с терористичната мрежа, а капитализмът има нещо общо с внушителните темпове на икономически растеж и натрупване на капитал, които превръщат Китай в нововъзникваща суперсила.
Това е голяма част от "новата реалност", която бе темата на тазгодишната среща на Световния икономически форум в Давос. Неговата програма оптимистично провъзгласи "Общи норми за новата реалност". Само де да беше така.
Ян Сюетун, един ободряващ китайски анализатор на международните отношения, твърди, че новите сили естествено поставят на масата своите собствени норми и полагат максимални усилия, за да ги разпространят. Той има право.
Дали Китай и Русия или дори Индия и Бразилия са повече или по-малко готови да възприемат нормите на Съединените щати, отколкото бяха преди 10 години? По-малко.
И дали държавите в световния Юг са повече или по-малко разкъсани между западните и китайските норми, отколкото бяха преди 10 години? Повече.
Ние обаче ще се опитаме да открием тези "общи норми". Но да започнем, като признаем, че една от определящите черти на новата реалност е, че в действителност са налице различни норми.
Китайските управници, например, по всяка вероятност ще са доста щастливи в един свят, където американците, китайците и европейците вършат делата си по свой собствен начин вътре в границите си, и до известна степен - тук нещата са неясни и опасни - в своите сфери на влияние.
Следователно, общите норми ще бъдат ограничени до един доста минимален набор от правила за международния ред, търговия, въздушен трафик и т. н., със силна презумпция за зачитане на националния суверенитет.
Така че едно от фундаменталните различия в нашето време е точно за това
от колко много или малко общи норми се нуждаем.
Какво следва за това за хората в страните, които имат повече или по-малко либерални, повече или по-малко демократични разновидности на капитализма? Две неща преди всичко.
На първо място, ние, на Запад, трябва да сложим ред в собствените си къщи. Лекарю, излекувай сам себе си! Най-важните стъпки, които можем да направим в името на нашето влияние в чужбина, са крачките, които правим у дома.
Ние живеем от десетилетия с една парадигма на успеха, в която се разбира от само себе си, че всяко следващо поколение ще живее по-добре от предишното. Сега ще ни се наложи да поработим здраво, за да гарантираме, че нашите деца няма да живеят в условия на по-малко благоденствие, по-голяма несигурност и по-ограничена свобода в сравнение с нас.
На второ място, по всяка вероятност ние трябва да снижим, поне засега, нашите очаквания за тези общи норми. Това означава да вземем трудни решения.
Дали поставяме запазването на мира, в минималния смисъл на липса на голяма война, над всичко друго? Или промяната в тенденцията на глобално затопляне? Дали пък не оставянето на пътищата за международна търговия и финанси отворени? Или говоренето на висок глас за основните човешки права?
Разбира се, ние искаме всичките тези хубави неща. Трябва обаче да скъсим дрехата си, за да ни е по мярка.
Позволете ми да дам
лъч надежда.
И надеждите, и страховете в Давос отпреди две години вече изглеждат нереалистични. Страховете отпреди 10 години направо сякаш са от друг свят, а отпреди 25 години - почти от различна вселена. Историята е пълна с изненади и никой не е по-изненадан от тях от историците.
---------------------------------------------------------
*Д-р Панглос е ментор на Кандид в сатирата на Волтер "Кандид или оптимистът". Името му се е превърнало в нарицателно за неоснователно оптимистичен човек (бел. прев.).
Източник: Превод БТА
Последвайте ни
