Проклятието на Путин

К�а �ато в Европа кипеше дискусия за плановете да се признае независимостта на Косово, от Русия идваха зловещи предупреждения: който преразглежда границите, отваря кутията на Пандора - после само стой и гледай как се множат нови държави.

Владимир Путин дори припомни публично на европейците собствените им болезнени точки -

Фландрия, Страната на баските, Каталония...

Навремето това не прозвуча твърде убедително. Едва ли например някой от фламандските сепаратисти, нежелаещи да споделят охолството си с Валония, би тръгнал да се сравнява с въоръжените бойци, които искаха суверенитет за една мизерстваща покрайнина на бивша Югославия.

Днес, три години по-късно - от 1 юли, председател на Европа е Белгия, управлявана от временно правителство. Опитите за формиране на пълноценно правителство след изборите през юни засега остават безуспешни.

Това винаги е трудна задача в държава с две общности, а сега перспективите изобщо не са ясни, тъй като във Фландрия спечели победа партията "Нов фламандски алианс", която официално настоява за разделяне на държавата.

Наистина партийният лидер Барт де Вевер бързо смекчи своята риторика - заяви, че процесът трябва да е продължителен и да върви постепенно, но без да се откаже от поставената цел.

Началото на юли бе ознаменувано и от друго забележително събитие. В Барселона се състоя най-голямата демонстрация след франкизма - близо милион и половина участници. Повод бе едно решение на Конституционния съд в Испания, отказал да признае каталонците за отделна нация, както е записано в конституцията на Каталония, приета с референдума от 2006 г.

На 28 юли каталонският парламент смята да разгледа закон за забрана на коридата в провинцията. Този акт, обясняван със загриженост за правата на животните, се чете обаче главно в политически контекст - като начин местните хора да се противопоставят на другите испанци.

Дали не се сбъдва "проклятието на Путин"?

Различните прояви на национално самосъзнание, надигнало се отново в Европа, надали имат нещо общо със събитията около Косово. Към края на първото десетилетие от 21-и век обаче виждаме събрани във фокус няколко процеса, ориентирани в една и съща посока.

Първо ще посочим, естествено, че табуто върху преразглеждането на границите в Европа, наложено след Втората световна война, фактически падна. Неизбежно беше да се формира нова атмосфера. Разпадането на съюзна Югославия и на СССР би могло да се сметне за стихийни бедствия, а Чехословакия се раздели по взаимно съгласие, но Косово, Абхазия и Южна Осетия демонстрираха разграничение от друг тип - в противоречие с формалните норми на международното право.

И най-важното, разцепването там бе следствие от провала на усилията споровете да бъдат решени в духа на днешното време - въз основа на съвместно съществуване на нациите в многоетническа държава.

Още в средата на 90-те Европа твърдо бранеше тъкмо този подход - на трите общности в Босна бе забранено дори да си помислят за развод. Сега обаче традиционният принцип "кръв и земя" успя да вземе надмощие. Не бива да изключваме, че в крайна сметка той ще надделее и в останалите конфликтни точки от постсъветското пространство - в Молдова (Приднестровието) и в Азербайджан (Карабах).

Второ, известна роля играе и дискусията за преосмисляне на историята - нейни инициатори станаха държави, които се смятат за жертви и на нацисткия, и на съветския режим. Тук не се поставя въпросът за границите, а за възможността да бъдат приравнени престъпленията на двете тоталитарни държави, което обаче може да има по-широки последици.

Цялата европейска система от втората половина на 20-и век се гради върху

резултатите от Втората световна война

в онзи вид, в който са формулирани от държавите победителки в Ялта и в Потсдам. Тогавашните сделки, колкото и да са цинични, затвърждават статуквото, включително що се отнася до граничния въпрос.

Щом се преразглеждат идеологическите съставки от тези договорености, защо да остават непипнати други - териториалните компоненти? Неслучайно президентът на Румъния например официално отказва да признае границата с Молдова и сочи като аргумент престъпния характер на пакта Молотов-Рибентроп.

Трето, още не е формирана общоевропейска идентичност, която постепенно да преодолее националните черти в съзнанието на хората от Стария свят, но същевременно глобализацията нахлува в живота на всекиго и на всички, опитвайки се да заличи етническите и културните отлики.

В тази непривична среда човек инстинктивно търси някаква опора и в повечето случаи прави опити да защити своята етническа самоидентификация. Те изглеждат различно - някъде се възраждат сепаратистки стремежи, лишени сякаш от смисъл в днешна единна Европа без реални граници, другаде се стига до отхвърляне на чуждите елементи, както стана на изборите в Холандия неотдавна. Антимюсюлманската "Партия на свободата" постигна небивал успех и получи шансове да влезе в правителството на една от най-либералните европейски държави.

Накрая - четвърто, икономическата криза изостри проблема с "печеловниците" и "готованците". На общоевропейско равнище това засилва напрежението между дарителите - на първо място Германия, и други държави, които чакат те да развържат кесиите и да подкрепят общия проект.

Същото става обаче и на вътрешнодържавно ниво. Делът на Фландрия в белгийската икономика например е над 60%, а Каталония осигурява четвърт от БВП на Испания. Срещу парите си по-заможните провинции настояват исканията им да бъдат посрещани със специално внимание, включително в сферата на правата и пълномощията.

Границите в Европа са доста нестабилно понятие. Те непрекъснато са се измествали от самото създаване на националните държави през 17-и век. А всеки период на фундаментални промени в европейското устройство е означавал преразглеждане из основи на териториалния въпрос. Няма причини да смятаме, че 21-ото столетие ще бъде изключение.