Оцеляването на единната европейска валута, правото на свободно придвижване през границите и трансатлантическата колективна сигурност - всичко това е поставено под въпрос.
Европейските лидери или отказват да се заемат, или са парализирани.
Как е възможно който и да е европейски лидер да рискува тези фундаменти на благосъстоянието на континента?
Проблемът е, че няма лидери, има само канцлер на Германия, президент на Франция, премиер на Италия и други, които изповядват някаква континентална визия, но никога не виждат по-далеч от своите локални политически интереси.
Разпадането на Европа е проблем и за американците. Пропукването на еврозоната може да повлече със себе си световната икономика.
Провалът на НАТО пък би означавал, че САЩ ще трябва да понесат още по-тежко бреме в сферата на сигурността.
След повече от година след началото на дълговата криза, основните европейски лидери все още не могат да вземат необходимите трудни решения.
Конструктивният подход за излизане от това положение би бил преструктурирането на огромния дълг, рекапитализиране на засегнатите банки и смекчаване на мерките на строги ограничения достатъчно, така че задлъжнелите страни - рискът е най-голям за Гърция, Ирландия и Португалия - да намерят своя път обратно към платежоспособността.
Никоя страна не би могла да си позволи сама да финансира подобно решение, но цяла Европа би могла. Правилно, отстъпвайки пред действителността, френският президент Никола Саркози обяви, че френските банки са готови "по собствена воля" да отложат падежите по част от дълга на Гърция.
Това би могло да помогне, но само ако цяла Европа последва примера на Франция - германските банки все още не са сторили това - и ако после намали натиска върху Атина за още по-строги ограничения.
Но за да се се популяризира тази идея сред европейските избиратели, политиците ще трябва да им кажат истината. Другата възможност е еврозоната да бъде оставена да се разпадне и да се търгува със страдание из целия континент.
Отварянето на повечето вътрешни европейски граници през последните две десетилетия беше икономическа благодат. Но и почти всяка от страните стана свидетел на тревожен възход на антиемигрантските политически партии.
Икономическата криза и пристигането на десетки хиляди тунизийски и либийски бежанци издигнаха ксенофобията до нови нива. Франция, Италия и Дания решиха избирателно да суспендират историческото Шенгенско споразумение с неговите граници без паспортни проверки.
Бежанският проблем също е твърде голям, за да може която и да е страна да се справи сама. Той също изисква истинско европейско лидерство.
Ранният европейски отговор на Европа на бруталността на полковник Муамар Кадафи в Либия беше обещаващ. Франция настойчиво призоваваше за международна намеса и съюзниците от НАТО се съгласиха да поемат командването след поредица от американски въздушни удари.
Резултатите от години на недостатъчни инвестиции в сферата на отбраната в повечето европейски страни обаче бързо станаха очевидни, когато трябваше да се обърнат към Вашингтон за бомби и друга основна поддръжка.
Колективната отбрана винаги е предполагала Америка да се притече на помощ на Европа срещу суперсила като Съветския съюз. Но неспособността на европейските членки на НАТО да се справят с малко предизвикателство каквото е Либия, би трябвало да стресне всяко министерство на отбраната в Европа.
Американците са изтощени от войни - и страхът от отслабване на НАТО вече не възпира политиците, както стана ясно от кампанията в Либия. Не знаем колко още гласоподавателите тук ще подкрепят алианс, в който САЩ трябва да се нагърбят със седемдесет и пет процента от военните разходи и със значително по-голяма част от бойните действия.
Европейските лидери трябва бързо да открият някаква собствена, по-широка визия, или европейците - и техните американски съюзници - ще трябва да платят висока цена.
криза, която тихо расте" />
