Ка ато миналия уикенд с мъка напредвах в книгата на Сара Пейлин "Да се превърнеш в бунтар - един американски живот" (Going Rogue: An American Life), взех да се чудя как американският консерватизъм е стигнал до тук.
Книгата на Пейлин е пълна със самодоволство, тя е лековата, националистическа, без никакви оригинални идеи. Как тази жена се превърна в галеницата на американската десница?
Как стана толкова популярна, че някои букмейкъри я изкарват фаворит за номинациите на Републиканската партия през 2012 г.?
И тогава осъзнах - нещата започнаха да загниват още при Роналд Рейгън.
Може да ви прозвучи странно като заключение, защото той е герой на консерваторите, който два пъти печели президентски избори.
Но идеите, които сега наричаме "рейгънизъм", всъщност дълбоко подкопават някои от най-важните консервативни ценности.
Традиционните консерватори презират популизма и уважават знанието. Те вярват в балансираното правителствено счетоводство. И са прагматици, които са подозрителни към идеологията.
Рейгън обезцени всички тези идеи -
и съвременният американски консерватизъм все още страда от последствията.
Най-вредната идея, разпространена от мита за Рейгън, е култът към прозорливия идиот (мъдрия глупак).
Сблъсквате се с това още в първия ред на преливащата от възхищение биография на
Рейгън от Динеш Д'Суза, който провъзгласява: "Понякога наистина е добре да си глупак."
Д'Суза разказва многобройни истории как интелектуалци - дори консервативни интелектуалци - се отнасяли с презрение към Рейгън.
Те се присмивали на навика му да прекарва срещите на кабинета в сортиране на желирани бонбонки по цветове и на склонността му да разказва шашави вицове.
Но "глупакът" бил прав, а многознайковците грешали, заключава Д'Суза.
Тази популярна версия на историята води до опасна верига от разсъждения. Рейгън очевидно е бил глупав и често стряскащо невеж - но историята го оправда.
Следователно, според теорията,
невежеството и глупостта са хубави черти
Те показват, че политикът е в хармония с дълбоката мъдрост на народа. Като започнеш веднъж да мислиш така, остава само малка крачка до Сара Пейлин.
Ако търсите невежество, тогава Пейлин е човекът.
В "Промяна на играта" (Game Change), наскоро излязла книга за кандидатпрезидентската кампания през 2008 г., се разказва как отчаяни съветници, работили за кампанията на Маккейн и Пейлин, решили, че тя трябва да мине ускорен курс по най-нова история преди вицепрезидентския диспут с Джо Байдън.
"Сложили я да седне на една маса в апартамента, разстлали карта на света и тръгнали да й разказват кратка история на външната политика. Започнали с испанската гражданска война, продължили с Първата световна война, Втората световна война, със Студената война. Когато учителите предлагали почивка за обяд или вечеря, ученичката се противяла: "Не, не, не, нека да продължим. Това е страхотно", казала Пейлин.
Историята на ХХ век? Предполагам, че е доста страхотна. В действителност Пейлин е много, много по-неквалифицирана за президент, отколкото Рейгън някога е бил.
Тя е олекотен вариант на Роналд Рейгън - а Рейгън поначало беше доста олекотен. Но той поне е бил губернатор на Калифорния, а не на Аляска, и много е чел.
Щетите, които рейгънизмът нанесе на консерватизма, са много по-всеобхватни от ефекта "Пейлин". Покойният президент се свързва и с две лоши идеи, които допринесоха
управлението на Джордж У. Буш да се превърне в такава катастрофа
Първата беше финансовата разпуснатост; втората е възгледът, че ключът към успешната външна политика е в строгото разграничение между добро и зло - и в силната армия.
Републиканската партия, начело с Пейлин, в момента заклеймява огромния дефицит, които трупа администрацията на Обама.
Това обаче е реакция на новопокръстения. От времето на Рейгън и досега републиканците бяха партията на дефицита.
Едно време консерваторите вярваха и в по-ниските данъци, и в уравновесяването на бюджета. Под управлението на Рейгън те се превърнаха просто в партията на данъчните намаления,
без какъвто и да е стремеж към финансова отговорност
Дик Чейни, вицепрезидентът на Джордж У. Буш, признава това, когато казва на колега от кабинета: "Рейгън доказа, че дефицитът нямат значение."
Наложи се мистичната вяра, че ако просто намаляваш данъците, икономиката ще расте достатъчно бързо, за да покрие недостига - или правителството ще го свие, едва ли не с магия.
Все някак нещата ще се подредят. Това течение в републиканското мислене всъщност беше отявлено антиконсервативно - защото то издигна идеологията (да се намалят данъците на всяка цена) над прагматичния стремеж към добро управление.
Същото е с външната политика. Много либерали се мръщеха, когато Рейгън упорито твърдеше, че Съветският съюз е "империя на злото", но беше, общо взето, точно.
Когато обаче Джордж У. Буш се опита да наподоби Рейгъновата "моралната чистота", той измисли "оста на злото" - глупава теза, която въвлече Америка в скъпа и ненужна война в Ирак.
Президентът Буш освен това пропусна факта, че макар Рейгън да подсили щатската армия,
той избегна големи войни
Нахлуването в Гренада при Рейгън беше едно; нахлуването в Ирак при Буш се оказа съвсем друго.
Истинският Рейгън всъщност беше доста по-прагматичен от "мита за Рейгън", който се появи, след като той напусна поста.
Истинският Рейгън беше готов да вдига данъците в изключителни размери и стана твърд привърженик на преговорите за разоръжаване.
Днешните американски консерватори, които претендират, че са наследници на Рейгън, биха възприели тези идеи като предателство и слабост.
Рейгън в крайна сметка беше успешен президент. Но остави след себе си отровно
наследство за консервативното движение.
Източник:
ЕПА/БГНЕС (архив)
