Хю Джакмън: Децата ми не ме мислят за готин

А�ь �ьорът Хю Джакмън направи първия си голям пробив в американското кино с ролята на върколак в "Х-мен".

Сега го виждаме в една нова и съвсем различна роля - на боксьор в екшън лентата "Жива стомана".

Всъщност холивудският ас е роден в Австралия в семейство на англичани. Той се дипломира като журналист от университета в Сидни, след което се записва да учи драматични изкуства.

Веднага след завършването си получава главна роля в затворническата драма на Ей Би Си (ABC) "Корели" (Correlli, 1995). По време на снимките се запознава с бъдещата си съпруга Дебора-Лий Фърнис, също актриса, с която сега имат две деца.

Следват роли и участия като водещ в няколко телевизионни предавания и шоупрограми. Но актьорът е и талантлив певец и го доказва в редица мюзикъли, сред които австралийската продукция на "Красавицата и Звяра", както и в "Булеварда на залеза".

През 2000 г. получава ролята на Лоуган - върколак във филма на Брайън Сингър по едноименния комикс "Екс мен", който веднага става много популярен.

Най-новият филм, в който участва, пък се казва "Жива стомана".

Лентата ни пренася в близкото бъдеще, в което боксът се превръща във високотехнологично зрелище на спаринги между роботи.

Хю Джакмън в ролята на Чарли Кентън е изтощен бивш боксьор, загубил шансовете си за титла, след като спортът вече изцяло е само между стоманени роботи, високи 2 метра и половина и тежки над 900 килограма.

Повече за героя му, но и за личния му живот, научете в ексклузивно интервю, предоставено на Vesti.bg от "Форум Филм" (Forum Film):

- Кои черти от характера на Чарли Кентън ви харесват най-много?
- Харесва ми идеята за това, че светът е несправедлив към някого и че този човек е разочарован в толкова много аспекти от живота си. Той има чувството, че се е провалил във всичко и сега се опитва да живее с това, което всъщност мрази. Това е едновременно унизително и разочароващо.

Отчаянието, в което е изпаднал, според мен е много силно усещане, което трябва да бъде изиграно – да пресъздадеш образа ня някой, който се чувства като в капан. Но, ако трябва да съм честен, най-силно е чувството, че може да промени съдбата си. Това го плаши, защото мисли за нещата, които би могъл да изгуби, както и ако не успее – как би успял да живее с тази мисъл.

- Кое е по-важно за вас – победата или уважението?
- Обичам да се съревновавам, затова обичам и да печеля. Но за мен най-важното нещо е "да продължа". В Австралия сме такива хора, че единственото нещо, за което съжаляваме, са нещата, които не сме направили. И дори да сме се провалили, в крайна сметка не съжаляваме за нищо. Затова и аз просто продължавам. А онова, което уважавам в себе си и в другите, е умението да успяваме да го правим. За добро или лошо. И все пак, ако трябва да избирам – предпочитам да бъда уважаван, независимо дали печеля или губя.

- Мислите ли, че в живота трябва да се играе на сигурно?
- Не, в кариерата си се стремя да не го правя. Наскоро правих собствено шоу и ми беше малко притеснено, защото на сцената бях само аз – трябваше да пея и танцивам. Но чувството беше хубаво. По-комфортно ми е с това, което изпитвам към момента, отколкото с това, което чувствах преди. Най-уплашен обаче бях, когато за първи път пях на един ръгби мач – Австралия срещу Нова Зеландия пред очите на стотици хиляди хора.

Изпаднах в паника предишната вечер, защото ако хората те освиркат веднъж, повече никога няма да пееш... Особено става ли дума за изпълнение на национален химн. Тогава дори "Оскар"-ите не ми се бяха сторили толкова страшни. Всъщност, като се замисля, дори на контролните в училище съм бил по-уплашен, отколкото на "Оскари"-те. Може би е така, защото вярвам, че колкото повече правиш нещо, толкова повече свикваш със страха и осъзнаваш, че каквото и да стане – няма да е толкова страшно. Ето защо вярвам, че с колкото повече неща се занимаваш и по-често, толкова по-малко се тревожиш. 

- Какво според вас характеризира добрия актьор?
- Ако вие, като зрители, напълно усетите в ролята, която актьорът играе, ако успеете да я почувствате, ако дори за малко повярвате в историята и актьорът ви накара да съпреживеете всичко това, значи наистина е добър.

- Трудно ли е човек да се опази и да не стане циничен в този бизнес и заради пресата?
- Човек сам трябва да вземе мерки срещу цинизма. От една страна може да погледне филмовия бизнес много критично, от друга – да види в него възможността да работи в област, която очевидно представлява интерес за него. След време обаче може да я помисли за даденост. Именно това е нещото, от което трябва да се пазим.

Мисля, че цинизмът обикновено идва вследствеие на разочарование и чувството, че не ни се е случило нещо, което сме очаквали да ни се случи. Това не е по-различно от ролята, която играя. После идва горчивината и става още по-лесно да бъдеш циничен, а накрая – страхът, че ще се провалиш.

- Децата ви мислят ли, че сте готин?
- О, не. Точно се връщам от турне. Правих собственото си шоу и бях в Торонто. В неделя двете ми деца дойдоха и изпях пред тях една песен на жена ми, след което я повдигнах във въздуха. Тогава физиономията на сина ми говореше достатъчно. Обичам да танцувам, но както знаете, аз съм Уолверин и това не е готино. А малко по-късно започнах да танцувам и да се правя на глупак, при което детето се обърна към майка си и каза: "Мамо, татко толкова много ни излага". Повечето неща, които правя, май го карат да се срамува.