Това многозначително изречение е част от шеговит манифест на творците, на художниците или на всеки, чиято душа жадува за топлина и светлина.
Може да се открие някъде из сайта на Теодор Ушев, български аниматор и режисьор, който от 11 години живее в Канада.
Освен че разни интересни мисли се мъдрят там, човек може да проследи и изнурителния творчески процес по създаването на последния филм на Теодор - Lipsett Diaries (Дневниците на Липсет). Терзанията са описани в блог.
Документалната анимация участва в множество фестивали по цял свят, през август спечели специалната награда на международното жури на анимационния фестивал в Хирошима, и полугласно, почти засрамено, Теодор споменава мимоходом, че Националният филмов борд на Канада (NFB), който подпомага работата му, е избрал лентата за канадско предложение за "Оскар 2010".
"Е, т'ва нищо не е - махва с ръка той. - Те си избират всяка година, то нищо не значи."
Гледаме се през камерите на компютрите си. Виртуалното пространство ни е предоставило възможност да преодолеем хилядите километри, които ни делят, и в разговор по Skype да уловим усмивките и жестовете си.
Теодор току-що се е събудил, къдравата му коса се опитва да намери покой, а той отпива кафе от бяла порцеланова чаша.
"Тази нощ беше много горещо тук и не съм мигнал. Но пък ми хрумна идея за филм, който смятам, че ще стане страхотен. Хубавите идеи са прости и стават бързо. Поне при мен е така."
Сигурно. Но минута след това уморено признава, че Дневниците са му отнели почти три години, че за първи път прави толкова дълъг проект, но макар и да е бил "голяма мъка", е напирал да излезе от него.
Артър Липсет (1936-1986) е канадски филмов режисьор,
останал в историята на киното с авангардните си късометражни експериментални филми.
Преди да навърши 50, Липсет слага край на живота си, подтикван от депресивните състояния и биполярното психическо разстройство, от което страда.
Днес никой не оспорва "неговата вълна", която разклаща лодката на киното, преди да я тласне напред.
Филмът Very Nice, Very Nice от 1962 г. е връх в кариерата му и абсолютен шедьовър - градска приказка, която по един поетичен начин дискутира страховете и вълненията на съвременния човек в рамките на седем минути.
Лентата е колаж от черно-бели снимки и вплетени звукови елементи. Липсет подбира изрезки, останали след монтажа на други филми и захвърлени на боклука. Наслагва ги към фотографиите, за да получи какофония от бързо сменящи се кадри и гласове, произнасящи несвързани фрази.
У зрителя остава чувството, че случайно е налетял в грешната стая и без да иска е подслушал чужд разговор. Само че думите го застигат и го стъписват, защото в крайна сметка не са нищо друго, освен собствените му неспокойни мисли за заобикалящия го свят.
Теодор казва, че обикновено идеите го нападат, докато тича за здраве и е сам. "Исках да направя филм за този човек, за да разбера какво се е случило с него. Едва ли не го направих заради себе си, може би за да се поуча от грешките му и
да направя дисекция какво го е довело до самоубийство."
Сценарист на филма е Крис Робинсън. За да запълни празноти в биографията на Липсет, Робинсън е вмъкнал елементи от собствения си живот, от детството си. Дори на моменти е включил и отделни фрази от филмите на режисьора.
Теодор обяснява, че когато разбрал за Липсет, осъзнал, че историята му "прилича на моята". Не разкрива подробни детайли от своята биография, но от време на време прави паралел с тази на канадския режисьор.
Обяснява, че докато е работил върху филмите си, Липсет е успявал да овладее необяснимите депресии, които са го държали в подчинение. И обратно, животът му се е сривал в момент, в който не е имал възможност да твори.
Колкото по-бързо се изкачва нагоре, толкова по-бързо пада един артист в тази част на света, казва Теодор. "Трудна работа е, когато стигнеш до върха, да останеш там. Историята на този човек е такава - той стигнал до най-високото, бил е звезда в киното и след това всеки следващ негов филм ставал по-лош и по-лош, докато накрая не е можел да прави нищо."
Теодор намира няколко кутии с архиви на мястото, където е живял Липсет, говори с хора, които са го познавали, но накрая осъзнава, че
всичко се съдържа във филмите му:
"Всеки негов филм е като дневник - вътре са ежедневните новини, вътре са емоционалните му състояния, пропаданията му и възторзите."
Аниматорът се колебае да отговори, като го питам неговите демони каква форма добиват и отблъсква въпроса, като обяснява, че Чърчил е сравнявал депресивните си състояния с черни кучета. "Ами не знам при мен какво е... Аз имам страх от униформени хора от всякакъв вид."
Теодор е роден в Кюстендил през 1968 г. в семейството на художника Асен Ушев. Най-хубавите му детски спомени са от къщата на дядо му, който умира, когато Тео е на седем.
"Много обичах да бягам от него и той много обичаше да ме гони, горкият човечец... сигурно аз съм го уморил от тези ежедневни бягства, но това си спомням. Май и досега обичам да бягам, и от работата бягам, и от вкъщи бягам..." Смее се.
По едно време имал "лудата" идея да става баскетболист, но се отказал, когато всички наоколо започнали да му повтарят, че нищо няма да излезе, защото у него няма спортна злоба.
"Oказва се, че това ми пречи и сега - че не искам да съм пръв, а очевидно киното и спортът са дейности, за които трябва да искаш да си пръв, да печелиш награди, а на мен много-много не ми пука."
Теодор си признава, че не е имало шанс рисуването да не надделее
при такъв дразнител вкъщи. Малчуганът обича мириса на боички, обича да гледа баща си как рисува. Днес си мисли, че инстинктивно сигурно се е старал да го имитира, но пък абстрактното го вълнува от малък, листът под четката му трябва да е пълен с цветове и форми.
И докато в училище се нищят идеите на Ренесанса, Теодор разгръща с трепет албумите на съвременни художници, които Асен Ушев носи у дома.
"Бях късметлия, че баща ми се интересуваше от подобни неща, но в един момент започнах да се дърпам, започнах да правя точно обратното на това, което той правеше, обратното на това, което той ме съветваше - казва Теодор със закачлива нотка в гласа. - Започна революционен период, който сигурно още трае."
Обяснението му е, че като си син на художник, се опитваш да избягаш от сянката на могъщия родител и да си проправиш своя пътека. За него тя минава през пловдивската Гимназия за сценични и екранни изкуства, където се занимава със сценография и открива любовта си към театъра.
"Те, моите филми, не са много анимационни... понякога откровено започват да избиват на пърформънс или хепънинг..."
В Пловдив също се занимава с анимация, даже прави едно филмче, което пък печели награда в Белгия. Увлечен, решава да учи анимация в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), но по същото време обявяват нулев прием. "За мое щастие. Това ми беше големият късмет."
И след известно чудене кандидатства в Академията, където се специализира в рисуването на плакати - най-вече театрални, както и за други културни събития. "И така, без да искам, ми стана професия."
Анимацията е самотно занимание
Теодор седи в монреалското си студио и в обстановка на овладян хаос рисува поредния кадър на Дневниците. Обяснява, че на ден може да направи до 40 кадъра. Всеки един от тях, казва той, изразява някакво чувство, защото така е работил и Липсет. Изкуството му е било единствен начин на съществуване.
Теодор не успява ясно да дефинира методологията на лудостта, която тласка твореца към безсъние и безпокойство. "Кой, ако не е луд, ще седне да рисува кадър след кадър, за да направи филм от 14 минути? И накрая, ако има късмет, може би ще му се случат една-две прожекции. На мен това ми звучи безумно като занятие."
Филмът е като дете, което има нужда да го хванеш за ръка и да го побутваш, казва Теодор. Ходенето по фестивали е коректив, който помага на режисьора да разбере какво е направил, като следи реакциите на хората.
"Общо взето съм много чувствителен и мога да кажа навсякъде в залата кой какво чувства, като че ли приемам някакви вълни. Дали това, което ти си мислиш, също се случва в главите на хората."
Противно на много творци, които роптаят, че произведенията им изтичат неконтролируемо в интернет, Теодор споделя, че е
много щастлив от "интернетната революция"
Тя довела до абсолютната демократизация на киното, смята той, защото така хиляди, дори милиони хора могат да гледат свободно късометражни филми или независимо кино.
"От кого ще откраднеш? Няма нищо ново - убеден е режисьорът. - Това, което ние си мислим, че откриваме, е било правено отдавна. Няма нови идеи, има нов начин, по който са разказани."
Теодор не иска да обяснява как е стигнал до Канада, защото според него няма значение. Също подчертава, че никога целенасочено не е искал да напуска България, просто така се е случило.
Преди четири години прави едно филмче, което е озаглавил Tzaritza. С умилителна простота то разказва за пътешествието на едно момиченце - Лили, което отива на гости при baba на Черно море, там, където живее царствено красива мида. За baba - Лили е нейната царица.
Теодор отрича това да е някакво стъпване на пръсти по емигрантската тема с много цвят и ведро настроение. "По-скоро е поглед към конфликта между родители и деца, които са родени тук, и за които България е само туристическа дестинация... среща с бабата и морето... две различни гледни точки."
А конфликт у Теодор няма. Поне що се отнася до осъществяване на детски мечти, защото според него
най-голямото щастие е да се занимаваш с това, което обичаш
"Винаги съм мечтал да рисувам и се оказва, че мога да живея от това и да не правя нищо друго. Мога да кажа, че съм щастлив човек, пък и аз така се чувствам."
След като се замисля за малко обаче, Теодор някак между другото вмъква, че ако не рисува, би могъл да стане готвач, защото готвенето също е вид изкуство и също толкова безсмислено при това, казва той през смях.
И понеже наскоро се е завърнал от фестивала в Хирошима, все още е на "азиатска вълна". Може да приготви японски спагети. Отбелязвам, че това ми звучи като нещо много лесно.
Теодор ръкомаха от другия край на компютърното ни рандеву: "Изключително трудно е, всичко е въпрос на вдъхновение и на желание... много е трудно. Най-простите храни са най-трудни за готвене - като яйца по панагюрски, например."
И докато мислите ни още витаят из Япония, Теодор решава да сподели, че ако нещата се случваха толкова лесно, би искал да се превъплъти в герой от книга на големия японски писател Харуки Мураками.
"Докато бях там, си мислих за неговите персонажи. Ако можех, бих искал да съм като онзи стар човек [мистър Наката], който си говореше с котки в "Кафка на плажа"."
На 10 август 2010 г., докато е в Хирошима, Теодор е отбелязал в блога си:
"Днес показаха Lipsett Diaries. Няма какво повече да кажа. Само на няколко души им хареса... На други - не. Нищо ново, знаех си от самото начало, което означава едно: чувствам се щастлив. Още приятели... Беше чудесен ден, появи се от градината. Повече - после."
Източник: сп. "Ролинг стоун"
Последвайте ни
