Пиесата е играна за пръв път през 1894 г. в Лондон, а в следващите десетилетия е поставяна и на други сцени, особено в Германия и Австрия.
Според изследователи на творчеството на нобеловия лауреат Шоу това е просто един антивоенен фарс, но навремето българските студенти в чужбина са освирквали спектаклите и са протестирали срещу фриволното представяне на сънародниците си.
Заядливият и прочут с хапливия си език ирландец Джордж Бърнард Шоу е популярен в България с много пъти поставяните на различни сцени пиеси "Пигмалион", "Професията на госпожа Уорън" и "Домът на разбитите сърца", а също и с блестящите си остроти и афоризми.
За да обясним на читателите на vesti.bg за какво всъщност става дума в "Оръжията и човекът", поместваме тук текст от журналистката Веселина Седларска, публикуван преди повече от две години в списание "Тема" (temanews.com) - бр. 10/2008 г.:
Преди 114 години Джордж Бърнард Шоу видя балканците като някакви далечни хора, чиято роля се изчерпва в това да забавляват публиката толкова дълго, колкото продължава пиесата.
Върти ми се идея за теория, според която, ако живееш на Балканите, всяка година прибавяш по една диагноза в здравния си картон, увеличаваш с пет точки коефициента си на интелигентност и преместваш десет имена от списъка на хората, които обичаш, в списъка на хората, които мразиш.
Съществен пропуск в разработката ми се очертава единствено признанието ми, че не знам откъде започват Балканите. Никой не се е произнесъл по въпроса, всички се занимават с това къде свършва Европа.
Според Метерних... Всъщност според австрийския политик Клеменс Венцел Непомук Лотар фон Метерних-Винеберг-Байлщайн Азия започва от "Ландщрасе", виенска улица, преминаваща в шосе, което води на изток.
Унгарците обаче, които дори в паспорта имат само по две имена, застават на средата на моста "Сечени" в Будапеща и твърдят, че Европа била ей дотук. Т.е. и те са само с единия крак в нея.
Моят съсед се кълне, че Чърчил бил казал, че Европа свършва там, където хората започват да си честитят банята.
Иво Андрич пък казва, че границата на Европа съвпада с границата на бозата. А не е ли там, където започва люпенето на семки по улиците? Сложен въпрос се оказва този: къде точно преминава меридианът на бозата.
Според Константин Иречек някъде към Горна Джумая "...се зачина полуизвестната страна с непристъпни тайни, гдето няма лична безопасност и человешки права, гдето по пътя е потребна будна предпазливост..."
Когато чета Иречек, свеждам мечтите си до една - да доживея време, в което той няма да е прав в поне едно от нещата, които е казал за България. Например в това: "За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата."
Близко до мястото, където "се зачина полуизвестната страна", се развива сюжетът на най-значителното произведение в англоезичната литература, чието действие протича изцяло в България.
Пиесата започва така: "Нощ. Женска спалня в България в малък град близо до Драгоманския проход. Късен ноември през 1885 година, през отворения прозорец с малък балкон вляво се вижда старопланински връх, покрит с осветен от звездите сняг. Интериорът на стаята не прилича на нищо, което може да се види в Европа. Той е наполовина богат български, наполовина беден виенски."
Заглавието на пиесата е "Оръжията и човекът". Неин автор е Джордж Бърнард Шоу.
Колкото е известен Шоу в България, толкова е неизвестна пиесата му за България. Не и по света обаче. "Оръжията и човекът" се играе за първи път през април 1894 г. в Лондон. Сред ръкопляскащите в публиката е и Оскар Уайлд. Шоу сам се хвали с автентичността на творбата си: "Създава впечатление, че действително съм бил в България."
В Берлин и Виена обаче, където пиесата става популярна през 20-те години на миналия век, българските студенти въобще не мислят такива добри неща нито за пиесата, нито за автора й. Той пък им го връща с типичното за него шепа остроумие, вгорчено с капка ирландска жлъч: "Когато българските студенти с искрената ми приятелска помощ развият чувство за хумор, няма да има повече проблеми."
По това време Шоу вече е носител на Нобелова награда за литература, всяка негова дума отеква.
Вместо чувство за хумор българите във Виена развиват чувство за мълчание към пиесата - не само през онзи, но и през този век. През 1976 г. пиесата се играе с огромен успех на сцената на Виенския английски театър. През 2006 г. Виена отбелязва 150-годишнината на Шоу със същата пиеса, главната мъжка роля се играе от сина на актьора, който е изпълнил ролята преди 25 години.
У нас пиесата "Оръжията и човекът" не е публикувана на български език. Джордж Бърнард Шоу би казал, че е живял само 94 години, време, което не му е стигнало да развие чувството за хумор на българите.(Текстът на пиесата на английски език може да бъде намерен на online-literature.com).
Пиесата е твърде семпла като за такъв голям драматург. В спалнята на госпожица Райна, дъщеря на най-високопоставения в българската армия офицер, майор Петкоф, попада преследваният капитан Блънчли, швейцарски наемник в поразената от българите сръбска армия. Райна е сгодена за герой от битката при Сливница българския капитан Саранов.
Ако вече се сещате за "Крадецът на праскови" - да, нещо подобно, но далеч не толкова талантливо. Сюжетът претендира да покаже сблъсък на манталитети - човек от баш Европа в обкръжението на хора, които се измъкват от Ориента и се присламчват към Европа.
"Райна: Знаете ли какво е библиотека?
Швейцарецът: Библиотека? Стая, пълна с книги.
Райна: Да, ние имаме библиотека, единствената в България."
Малко по-късно Шоу описва библиотеката: "...съоръжението се състои от една полица, на която са наредени разръфани книги, облечени в стара хартия с петна от кафе." Самочувствието на семейството на Петкоф е високо, съпругата на майора го обяснява с това, че "ние можем да проследим произхода си до двайсет години назад."
Чакайте обаче да се появи главата на семейството, защото тогава става толкова интересно, че наистина е изпитание да си студент във Виена и Берлин по време на сценичния успех на "Оръжията и човекът".
"Петкоф: Как си, скъпа?
Катерина (жена му): О, обичайните болки в гърлото, това е всичко.
Петкоф (убедено): Така е, като миеш врата си всеки ден, колко пъти да ти го кажа.
Катерина: Глупости!
Петкоф (пие кафе и пуши цигара): Не трябва да се отива толкова далеч с тия модерни порядки. Цялото това миене няма как да е добро за здравето, не е природно. Един англичанин в Пловдив се поливаше със студена вода всяка сутрин, като станеше. Отвратително! Всичко идва от тия англичани: те са мръсни заради климата си и трябва непрекъснато да се мият. Погледни баща ми: никога през живота си не се е къпал, живя до 98 и беше най-здравият човек в България. Нямам нищо против едно хубаво миене веднъж седмично за човек на моето високо положение, но всеки ден е направо прекалено.
Катерина: В сърцето си все още си варварин, Пол. Ще ми се да мисля, че се държиш добре пред всичките тия руски офицери.
Петкоф: Полагам усилия. Погрижих се да разберат, че имаме библиотека.
Катерина: Ама не си им казал за електрическия звънец, нали?
Петкоф: Какво е това електрически звънец?
Катерина: Докосваш едно копче, то звъни и Никола се появява.
Петкоф: Че що да не го извикаш?
Катерина: Цивилизованите хора не крещят, когато искат да извикат слугата си. Научих го, докато те нямаше.
Петкоф: Е, и аз научих нещо. Цивилизованите хора не си простират прането тъй, че посетителите да го виждат. Тъй че най-добре да сложиш туй (посочва прострените върху храстите дрехи) някъде другаде."
Има и други диалози в подобен предприсъединителен дух. Петкофата щерка Райна също информира швейцарския представител, че хора в тяхното положение мият ръцете си почти всеки ден.
Смях се на тази реплика до момента, в който ми показаха здравна книжка на работещ в студентски стол от 1994 г. (точно сто години след премиерата на пиесата в Лондон), в която пише: "Мийте си краката всеки ден, лицето и ръцете два пъти дневно и се къпете поне веднъж седмично."
Хайде да не казвам, че управителят на този студентски стол сега е депутат в парламента, че ще вземе да стане още по-тъжно.
Швейцарският капитан Блънчли, който в междинни доклади започва да дава все по-добри оценки за българката Райна, накрая решава да я присъедини по най-недвусмисления начин, като й предлага да се ожени за нея и съответно да споделят фондовете му, които се свеждат до "хотелиерско оборудване от шестстотин комплекта чаршафи и одеяла, 2400 юргана от пух, 10 000 комплекта вилици и ножове и също толкова десертни лъжички, 300 слуги, 6 двореца и т.н."
Пиесата приключва в духа на девиза на Европейския съюз - "Обединени в различието". Слугата Никола получава шанса да се кандидатира за мениджър на швейцарски хотел, ако защити този свой проект с познания по френски и немски.
Това е нещо като компенсация за отнемането на годеницата му Лука, слугинята на Райна, която съответно става жена на бившия годеник на Райна капитан Саранов, за да бъде всичко по-приличащо на посредствена оперета, отколкото на голяма пиеса.
Няма спасение за българите обаче от тази малка пиеса, написана от голям автор. И до днес потомците на капитан Блънчли гнусливо се осведомяват колко често се къпем, а ние ги респектираме с факта, че имаме библиотека.
Меридианът на бозата като всички невидими неща се оказа много устойчив. От двете му страни и сега не се случват много по-различни неща, отколкото на 21 април 1894 г., когато интелектуалният елит на Лондон се събира в Авеню тиатър на премиерата на "Оръжията и човекът", за да се забавлява за сметка на някакви далечни хора, които имат някакво неизбежно значение само толкова дълго време, колкото продължава пиесата.
Двайсетина години след като Джордж Бърнард Шоу написва пиесата "Оръжията и човекът", в Англия се създава нова дума - балканизирам. To balkanize. Така полуостровът, на който живеем, в англоезичните страни освен съществително става и глагол. Означава: разделям територия на по-малки, често враждебни части.
Глаголът балканизирам е отрицателно натоварен, имиджът му е долу-горе като на майор Петкоф. Великобритания, страната, в която се роди лошият глагол, означаващ разделяне на територия на по-малки, често враждебни части, беше сред първите, които признаха независимостта на Косово.
Президентът на САЩ Джорд Буш също не харесва глагола балканизирам. Веднъж реши да се изкаже против балканизирането на обществото - американското, естествено.
Но нали, милият, има навика да бърка думи с близко звучене, рече, че е против вулканизирането на обществото - израз, който влезе в известното стихотворение, съставено от най-комичните бушизми. Джордж Буш призна независимостта на Косово на другия ден след нейното обявяване.
Източник: temanews.com
Последвайте ни
