Мисля, че се изгубих, а дъждът се усилва... Ето там виждам светлина, може би идва от прозорец на ловна хижа.
-Хей, има ли някой? - странно: вратата беше отворена. Но що за място е това - стените са облепени с изрезки от вестници и всички са статии за лова, бракониерството, редките и застрашените от изчезване видове.
-Здравей, приятелю! Ела насам, виждам, че си подгизнал, стопли са до огъня. Ела, седни и си почини, а аз ще ти разкажа една стара история. Някога това място беше ловна хижа, по стените бяха окачени глави и рога на диви животни. Скоро след като я опустошиха, ловците изостовиха тази част от гората. Много неспокойни души бродят наоколо, приятелю, търсят възмездие. Превърнали са се в мъгла, която ти и аз вдишваме. Усещаш ли в дробовете си тяхната болка? Не те ли задавя? Живеем в страна, където законите не са действащи...още по-малко за тези, които не са хора и търпят нечовешко отношение. Страдание, много страдание и кръв са попили в земята, по която вървим ние - безразличните. Рано сутрин се стелят мъгли, чувам малко зайче да тупка тревожно с краче и да търси майка си. В тишината, която ни обгръща, свистят куршумите на ловджийските пушки и ехтят писъците на скалните орли. Отвън лисича бърлога отдавна стои празна. Вечер се будя от скимтенето на вълчица, диреща малките си рожби. Загледай се, там в мрака, под сенките на дърветата сърна ближе ранения си крак, а над нея прелита черният гарван - предвестник на смъртта...
Сезонът е необичайно дъждовен, майката Природа плаче за своите мъртви рожби, прегърнала в ледена прегръдка безжизнените им тела. А самотен бухал оплаква обречените души. О не, не тъжи! Те са просто животни, нали? Не могат да обвиняват или съдят, дори да говорят не могат... Само ако можеха! Какви ли щяха да са думите им, преди да ги убием? Дали щяха да молят за живота си, или да пледират за справедливост? Дали щяха да се примирят и да си останат това, което са и днес - украса, деликатеси или скъпи кожухчета... или просто щяха да погледнат с дълбоките си тъжни очи и да попитат: „Защо?!"
И този въпрос дълго би ехтял в съзнанието ни - защо човек е толкова жесток; защо в очите на жертвата има повече човещина и доброта, отколкото в безумния празен поглед на убиеца; защо не трепва от ужас ръката на онзи, който отнема живот? Защо...
Често бихме се сещали за невинните им сърчица, пълните с чистота очи и виновно бихме оставяли на страна изкусително сготвения заек, с насълзени очи бихме отминавали марковите магазини с дрехи от естествени кожи, бихме намразили и отмъстили на виновниците за техните трофеи. Но хората не го разбират, защото животните не могат да говорят и този възклик: „Защо?", остава дълбоко кодиран в жалните им писъци и скимтене.
Ти съвсем се умисли, непознати ми друже. Недей тъгува, все още можеш да помогнеш - върви си, върви и откъдето минеш, разказвай това, което чу от мен. Дълбоко в себе си хората са добри и състрадателни - отключи тази тяхна същност. Аз вече съм стар, не мога да изляза от инвалидната си количка. Единственото, което мога да правя за животните, е да бъда съпричастен на болката им. Ти имаш силата да промениш, не стой безучастно, помогни!
Шш, заслушай се...чуваш ли скръбната им песен „защооо?"... Откликни на един зов за помощ!!!
