Оа аснах в град, където местната водна забележителност бе една безкрайно мръсна река наречена Бара. Учих в град, където приятелите ми, запалени рибари, със скъпите си въдици ловяха жаби, защото риба нямаше. Слушах, че трябва да опазваме природата, разделях боклука не много старателно, прибирах използваните хартийки по джобовете си и забравях да ги изхвърля с дни и не вярвах, че ще видя чиста река в България и туристическа пътека без боклуци. Така си живеех в неверие и екологична безнадежност. После ми се случиха две неща, който ме накараха да стана върл защитник на природата( в мое присъствие всички си носят торбички за боклуците и прибират угасените си фасове в джоба, за да не ги хвърлят на земята). Първо видях чиста река. Ама наистина чиста. Виждаха се камъчетата по дъното. Протегнах рака да ги докосна и едва не се удавих. Беше се дълбоко. Разбрах смисъла на кристалното поточе или както е там поетичния израз. Няма да повярвате колко много се зарадвах. Несъзнателно, дълбоко в себе си. Бях си направо щастлива. Аз, градското чедо, свикнало със смога от автомобилите и задимените дискотеки като начин на забавление, се радвах, не направо преливах от щастие при вида на един чист, бистър поток. После открих, че не е единствен. В красивата ни страна са останали още невероятни чисти места и рекички, за които никой(поне от познатите ми) не знае. Реших, че ако успея да покажа тази прелест на повече хора, ще ги накарам да се замислят и да направят каквото могат, за да ги запазим. Подейства донякъде. После се разколебах. Наложи ми се да живея година в малък крайдунавски град. Доста мръсен и неподдържан, с необразовани хора, който не разбираха, защо не трябва да си хвърлят фаса и чашката от кафе в реката. Та нали течението ще ги отнесе, какво се дразня толкова. Това са спомените ми от града за цяла една година. Бързо забравих и живота си там и хората. Но още сънувам невероятните гледки, които видях посещавайки с лодка някои от островите( подозирам, че не трябваше никой да ходи там). Обиколила съм нашето черноморие и някои от гръцките курорти, но толкова ситен и бял пясък никога не бях виждала. Сигурно съдържаше и доста кварц, защото блестеше като златно съкровище под слънцето. Прелитаха птици, които бях виждала само по телевизията. Прозрачни паежини проблясваха между клонките, като във вълшебен сън. Прехласнах се. Бяхме дошли да поплуваме, да се попечем и да пием по бира, а аз обикалях нагоре надолу като омагьосана. Другите решиха че съм се побъркала. Но това нямаше никакво значение. Бях открила част от рая. После слязох на земята. Какво толкова му било хубавото. Пясъкът бодял, имало комари, трънки, паяци и буболечки. Ако имало по-хубав плаж никога нямало да стъпят там. Да имаш на десет минути гребане от къщата си късче от рая, и да се оплакваш, че пясъкът ти боде. Ужасих се. Явно моята теория, че ако хората знаят какво имат ще го пазят, нещо накуцваше. Може би трябва да им обясним и какво ще стане ако го загубят. Ако отпадъчната вода от завода нагоре по реката (близо до който казваха, че неможе да се гази водата, защото ще ти се обели кожата), залееше красивият им остров , дали пак нямаше да им пука за него. Ако рибата която ловяха изчезнеше, пак ли щяха да хвърлят каквото им падне в реката. Едва ли. Но информацията е важна. Не става веднага, трябва доста повтаряне и убеждаване, че изгодата е не за някаква си утопична природа, а за теб самия. Затова трябва да се грижим. Колкото можем. Да използваме кошчета. Да разделяме отпадъците си. Да почистваме. Да не бракониерстваме. И най- вече да учим децата си, защото те са бъдещето, колкото и клиширано да звучи. И се надявам и моето дете да има възможност да разбере стиховете за кристално бистрата река и да не сънува моите кошмари за златния остров, залят от черната вода.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!