Водата - на всички, за всичко

В в вора на нашето детство от рано привечер блещукаха светулки. Улавяхме ги в полумрака и ги слагахме в празни, кибритени кутийки под възглавницата.

Нощем те грееха както и звездите - чуден накит -- единия на небето, другия в полуотворената кутийка до прозореца. Заспивахме щастливи. Понякога призори гледахме избледнелите звезди. Дядо ми - в бяла риза си мокреше главата на двора под чешмата. Беше впрегнал вече коня за лозето. Баба ми го изпращаше и после отправяше водата в лехите с мотичка.

Беше жежко лято. Покрай пътя жълтата трева съхнеше, около лозята червеникавата земя се беше пропукала. Но ето, по никое време забуча черен бърз вятър, загърмя, светкавиците западаха от черните облаци. Четирите коня на Свети Илия вече чаткаха с копита по облаците. Западаха тежки, едри капки. Замириса леко, нежно на влажна прах. Тъмният вятър носеше пороя към земята и веднага стремителни струи заплющяха от всички страни. Небесата ли се отключиха, че от горния край потекоха реки към мегдана, към училището, към запустелия тревясал парк на читалището - с брези, с елхи и рози? Баба ми стана, беше с разпуснати коси; на колене баба се беше молила: „Само не градушка, Господи! Пощади ни!" Градушката щеше „да убие" лозята и гроздето. След пороя сливите бяха като нови - синкаво-розови. Листата и розите, и с капките светеха, а чемширът тъмнееше като напролет; миришеше на босилек. Бодро запяваше вечерният птичи хор.

Небесата ли бяха слезли или само се оглеждаха в листата на смокините? Кокошките рано накацаха да спят на бадема и ние с тях. Сутрин скоро тръгвахме към барата. Дълбок дол пресичаше старата дъбрава. Поточето течеше и влачеше пясък, клони и листа. Отгоре често плуваше откършен цвят. Два големи дълги бели камъка заприщваха вира. Цамбуркахме се във вира, пляскахме, пеехме и после се катерихме нагоре по потока. Следобед зелените водни кончета се сливаха с въздуха. Друг път носехме вода на вуйчо ми Апостол. С пръскачка със син камък на гърба, той ни се усмихваше с белите си бляскави зъби и жадно пиеше. А когато вършееше с коня на диканя, слънцето лееше жар като от пещ. Мъчехме се да погледнем слънцето през зелен лист или през стъбло. Късно след пладне вуйчо ми слизаше уморен и щастлив и пак жадно пиеше.

След кадената вечер на Бъдни вечер и Васильовден и вече чакахме Йордановден. Вуйчо ми Апостол се хвърляше от моста в Марица да вади кръста. Стояхме радостни в снега, на моста, небесата светеха и водите леденееха. „Хубаво му е сега на вуйчо! -- мислехме.  Чакаха го с кожух и вино и после попът ръсеше в нашия двор и къща. Майка ми -- Данчето - ни беше завела в бащиния си двор, права в снега се черпеше с кумички, сватове и съседи. Виното течеше в снега. Беше радост, веселие... Скоро след това преливахме с вода и вино гроба на незабравимия ни вуйчо Апостол...

Совойнишки песни отдавна вече не се пееха. Но след някоя година „войно" не беше ли оня юноша със сини очи, който ден и нощ се въртеше покрай нашата къща и чиито души вече бяха едно в мечтите?

Оттогава почувствах що е да се

„тръгне низ Юрдани,

Въз Юрдани,

Юрдани се разлюляват,

Разлюляват разшибнуват,

Божа майка -- от радости.

Млада Бога --  от милости."

А моретата -- Бяло, Синьо и Черно -- видяхме в едно море. Духаха бесни ветрове, като че над облаците. Никой не влизаше в морето. Нашата гемия се въртеше безспир.

Коледната малка мома, която „садила край море лозе" ще да е била бая безумна до своята „малка трапезица...". Добре, че като се подхлъзнала, я уловил за ръка сам Свети Иван!...