Тази стара българска поговорка описва много точно ситуацията в различни сфери в цялата страна. Въпреки че тя е с основна тема водата, нейният дълбок и скрит смисъл е много актуален през последните години. Водени от максимата, че „крушата не пада, по-далеч от дървото”, стигаме до извода, че поговорките са основни показатели за ситуацията в дадена страна.
България е богата страна (това не е шега) на природа, води, таланти, изобретения и много други неща, но ние не умеем да ги използваме правилно. Примерите за това как определено нещо не трябва да се прави са навсякъде. Абсурдните ситуации и факти са част от ежедневието ни. Личният интерес, както и егоистичните желания на конкретни личности и кръгове, тласкат с мегасила България в неправилен коловоз. Движим се срещу течението, но на кого му пука за грешния курс на движение. Единствено по-образованите (в истинския смисъл на думата) вероятно тълкуват правилно ситуацията. Но да се върнем на основната тема за водата. За какво я използваме? Да се заливат депутати в парламента? В някои случаи служи за подливане на амбициите на някой, който е намерил успешния път за разлика от теб? Или както започнах „вода газим-жадни ходим”, а само ревем колко сме зле! Водите на България са проблемни и неизползваеми.
Ако направим кратка разходка по картата ще констатираме следното, че северната ни граница е река Дунав, а източната – Черно море. Южна България е осеяна с големи реки, на север – също. Вода има, дори предостатъчно! Но за съжаление, само като количество. Управлението и правилната експлоатация на тези води не носи почти никакви дивиденти за националния просперитет. Единствено черноморските плажове са носител на приходи за държавата и това е. В последните години те много се презастроиха, което може да изиграе лоша шега в опита за привличане на повече туристи. Разбира се, има и малки изключения, които не отменят общата представа. Малко са атрактивните места, които могат да се посетят и да предложат пълна наслада от първата до последната минута.
Като пример мога да посоча едно свое пътуване до Будапеща. Унгарците са превърнали река Дунав в истинска атракция за гостите на града. Шест моста над реката, които са изключително красиви и свързват двете части на унгарската столица. Разходките с туристически корабчета (няма нужда да описвам комфорта в тях) са задължителни, като удоволствието да се движиш по вода и да разглеждаш забележителностите около теб е неописуемо. Разбира се, изненадите тепърва предстоят. Наближава поредния мост, а пулсът се ускорява и адреналинът се покачва. Усещането да преминаваш под тези архитектурни шедьоври е уникално. Имаш чувството, че дишането ти спира. Като последна точка в програмата е т.нар. „коктейл на капитана”, който е специален подарък и страхотна атракция за туристите. Питието представлява смес от няколко вида алкохол, които се преливат един в друг.
Но нека да се върнем в България. В нашата страна съществува само едно място (поне известни на мен), където се опитват да предлагат подобна атракция. Това е курортът Камчия, където през определен период тръгват корабчета по самата река. Също така съществува възможност за ползване и на водни колела. Ако трябва да направим паралел между България и Унгария, ще констатираме, че и през Пловдив преминава река Марица, но тя така и си „заминава”.
Ако сравним дадените примери, стигаме до извода, че това е твърде недостатъчно за ресурсите, с които разполагаме. Река Дунав е използвана единствено за корабоплаване с цел пренос на товари. А за атракция и туризъм? След това отчитаме ежегодно в какво лошо финансово и друго състояние са дунавските общини. Имаме изградени мост и половина досега, а живеем повече от двадесет години в ерата на демокрацията. Трябва малко и да се потрудим преди да се отричаме от нашата страна и да стягаме куфарите (както правят някои). Липсата на предприемчивост, както и желание да опазим природата чиста, също подпомага „развитието” на настоящето положение. При разходка в планината могат да се видят невероятни гледки, които след няколко метра да бъдат тотално лишени от съдържание при срещата ни с поредната пластмасова бутилка край красивата планинска рекичка.
Ако обърнем поглед към минералните извори в страната, ситуацията не се различава с нищо от горепосочените примери. Огромно количество вода с лечебни качества изтича неизползвана. Дори малко да е преувеличено, това може да се сравни с изтичането на националното богатство. Парадоксите за неизползването на „балнеолечебната” вода са фрапантни. Неоспорим факт е, че в центъра на София хората си пълнят минерална вода в бутилки за домашно ползване. В скоро време може да очакваме вероятно и появата на частни минерални извори. С честота на строежите скоро могат да бъдат открити води и в частни земи, които хората (повярвайте ми) ще използват по предназначение.
В страната съществуват няколко истински центъра, известни със своята лечебна минерална вода, но това е твърде малко от наличния ресурс.
Обобщението на цялата картина може да се побере отново в една поговорка „Всичко тече – всичко се променя”, а в случая „Всичко тече – всичко изтича”.
В страната, където поговорките са все още реалност и настояще, какво друго може да случи освен обещания и лъжи, както и неизпълнение на поредната стратегия за утопичното развитие на някой район. Уважаеми сънародници, България се носи по течението!
