К огато любимото списание, наследник на културното приложение, което те е създало и отгледало като писател, ти се обади в петък и те информира, че до понеделник трябва да си напишеш текста за червеното, понеже нали ти е любим цвят и кой, ако не ти, да напише за червеното, тогава имаш възможност за следните червени подходи:
подход А, който ето как звучи:
Червеното, този цвят, най-ярко обговарящ емоцията! Можеш да си представиш златна есен и бели облаци, можеш винаги да асоциираш тишината и спокойствието със синьото и дори със сивото, но кажи ми можеш ли да си представиш лятото в цвят, различен от цвета на заврялата кръв, изпитвал ли си някога страст, която да не те кара да усещаш себе си така цялостно червен, както и т.н. дрън-дрън ярина, с цел отбиване на номера и продължаване на безмилостната сеч на тропическите гори, от които да се прави хартия, върху която да се печатат булшитове като този абзац или пък,
подход Б, в който, понеже наистина вътре в себе си обичаш червеното, просто се оставяш на първичната асоциативност, тази твоя стара и изпитана другарка, ето по този начин:
Червените пламъци на една къпина, от която треперещият Мойсей чува безподобното самоопределение "Аз Съм Този, Който Съм!", и се отпочват трийсет века на монотеистична цивилизация...
Чувството за сила (и за вина), което ми причини червеният цвят от носа на момчето, което за първи път ударих с юмруче в носа, на пет годинки, на площадката пред нашия блок...
Гордостта (и чувството за вина), която изпитах при вида на червения цвят по пликчетата на момичето и по мен, когато някой светна лампата на онази тоалетна, в която се бяхме заключили на петнайсет години, в долния Лозенец...
Бикът, който (сигурно е ужасно тъп, нали е някакво там говедо просто) се втурва към матадора, непреодолимо изкушен от червения цвят, неминуемо очакван от нетърпеливата рапира, скрита под червената кърпа...
Червените ми горди братя, гротескно изпомацани в цветовете на войната, почти изцяло измислени от Карл Май и нямащи много общо със североамериканския си първообраз, моите червенокожи братя с шарени пера в косите, синовете на вятъра, с които препусках в безсънните си момчешки нощи (горе-долу между първата кръв на площадката пред блока и първата кръв в тоалетната на купона в Лозенец)...
Червената бюлетина, която баба ми не престава да пуска, в името, както твърди, на моето бъдеще, моето бъдеще, на което баба ми, упорито и методично, ръгайки своите червени бюлетини през ветровете на годините, успя, общо взето, да *** майката почти напълно...
Червено от професионален гняв е лицето на безсмъртния ми любим - моя автомобилен инструктор, който радостно ми крещи: видя ли сега, отбий тука - и аз отбивам, криво-ляво, червен от неприятния срам, че пак съм сбъркал някое от тъпите, но неумолимо необходими за оцеляването по пътищата правила, видя ли го знака, а, кажи, видя ли го червения знак - победоносно ме пита безсмъртният ми инструктор. Червен знак ли? Знак "Стоп" ли имаше - с глас на невинен идиот питам аз. Да-а-а-а! - радостен от поредното ми осиране, тържествува той. Ми, извинявай - мрънкам аз. Ха-ха, няма какво да ми се извиняваш на мен, извинявай се утре, по време на изпита пред ДАИ! На следващия ден (беше вторник и валеше) ДАИ взе, че ме скъса, ха, ха...
Както виждате и както винаги съм смятал, усещането за всеки един цвят, както за тъпите цветове (например кафявото), така и за хубавите (червеното) е дълбоко индивидуално и лично. Вашите асоциации за червено са, вярвам, съвсем различни, но без съмнение са все така ярки... Като самия цвят - цветът отвътре в нашите глави и сърца.
