Родих се от огромен айсберг, носещ се някъде в Океана. Един ден Слънцето прати лъчите си, те обърнаха изящната му вледененост, плъзнаха се по блестящите му ръбати блокове и аз се отроних.И ме понесе голямата вода...
Казват, че съм имала много животи. Преди време съм била капчица роса върху красивите цветя в полето. Люлка са ми били листенцата на камбанките, цветовете на орхидеите. Друг път- снежинка върху нослето на весели и палави дечица на зимната пързалка. Предизвиквала съм щастливи усмивки и незабравимо детство.
Щом зимата свърши и дойде пролетта, се превърнах в малка блястяща капка и се озовах в цепнатината на голяма скала. Там се търкулна и едно семенце. Като ме съзря, то се зарадва много и...ме погълна. Изникна мъничко цветенце с чудно красиви багри. Но Слънцето се намеси за пореден път и трябваше да се разделя с цветенцето- литнах във въздушния ефир. Докато се реех високо във висините, ме срещна вятъра, студен и зъл, раздуха се и ме вледени. Нямах избор- трябваше да падна отново на Земята. Този път, обаче, хората никак не ми се зарадваха. Чух ги да казват, че градушката е голяма напаст. Оказа се, че съм наранила растенията и съм съсипала реколтата им. Натъжих се- как исках да им обясня, че всичко стана заради лошия вятър и аз нямах никаква вина за това?!
Ако питат мен, аз бих искала да бъда капчица напоителен дъждец, толкова нужен на една жадна гора. Или пък капчица от планински езера, чисти и бистри като сините очи на красивите девойки, така бистри и сини, че да отразявам като огледало всичката красота около мен. А колко щастлива щях да бъда, ако бях капчица вода в менчетата, от които са отпивали нашите хайдути и са утолявали жаждата си след тежки боеве с врага. Може да съм и капчица пот върху челото на упорити и усърдни млади хора, след дълъг, напрегнат, но и ползотворен работен ден.
Може да съм само няколко атома водород и кислород, но хората казват, че съм част от огромната вода, значи сме много, мно-о-го капчици на Земята. Това ме изпълва със спокойствие- разбирам, че хората не могат без нас - капчиците вода. Само да не ни прибавят и други атоми- не всички, но голяма част от таблицата на Менделеев, не одобряваме и бихме искали да ги отбягваме. Дали и хората мислят като нас?!
Често се питам дали има приличащи на нас капчици и на други места, извън Земята. Кога ли ще узная това?! Би било чудесно да е така! Защото, както казват хората- ние пораждаме Живот. Ако това е възможно, навярно и там ще има същата красота и богатство на живи същества, и ще можем да общуваме помежду си... Ех, че интригуващо!
Някои ме наричат “ресурс”, други “стихия”. Едни ме търсят, чакат, а други се страхуват от мен. И все пак, всички знаят, че не могат без мен. Чакам с нетърпение учените да открият нови, все по-съвършени начини за пречистване, за да не съм толкова дефицитна за редица страни по света и да не пресъхват устничките на децата на Африка. Дано хората престанат да изсичат горите, да не опустиняват цели райони, за да се запазят буйните и пенливи планински поточета, за да има прохлада и места за отдих. Може би тогава ще изчезнат сушата и наводненията, ураганите и градушките, честите климатични аномалии... Защо ли човеците се стремят да откриват все нови и нови решения, а не изпълнят най- обикновените - просто да съхраняват, опазват и най- вече- да мислят и чувстват. Това е лесно осъществимо, а колко огромен би бил резултатът! Дано не изпуснат своя шанс!
Казват, че скоро ще бъда по- скъпа от злато. Аз и сега съм по- ценна и важна от него. Чудя се какво му харесват толкова много, та така мечтаят да разполагат с него?! Не разбират ли, че то не може да съживи така природата, както аз и моите себеподобни бихме могли?! Да, именно ние- милиардите капчици- подобно на хората от онази песничка, как точно беше- а-а, сетих се- “... ако до всяко добро същество застане поне още едно...”. Време е да осъзнаем , че природата си има своя монетна система и иска да й се плаща според нейните закони! И тук няма място за златото.
А около мен небето продължава да е все тъй синьо, пеперудите- безгрижни и красиви. Слънцето се оглежда в мен. Чувам повея на вятъра, бръмченето на пчелите, нежната песен на канарчето. Ето, че то се спира, оглежда пъстрите си крилца в мен, доближава и ме поема в човчицата си- моят път продължава....
