П рез януари 2007 г. пред България сякаш има отворени само възможности. Рисковете от членството в ЕС се свеждат до това дали да станем богати или по-богати.
Въпросът е кога - след 223 или след 36 години?
Изборът изглежда ясен, но реалността е, че ако сегашните темпове на растеж в България и на останалите страни членки на ЕС се запазят, българите ще се изравнят по стандарт със средния европеец след точно 73 години.
Със сигурност ви идва да повторите думите на икономиста Джон Мейнард Кейнс, че в дългосрочен план всички сме мъртви.
Като Ирландия или както се получи
Пред България има два пътя - единият е на бързото, а другият на екстензивното развитие, като изборът почти изцяло зависи от решенията, които ще се взимат в страната.
Много често тази дилема се описва като ирландския и гръцкия път в ЕС. Първата през 1987 г. има 69% от средния доход на глава от населението за 15-те членки на ЕС (до 2004 г.), докато нивото в Гърция е 59%.
През 2006 г. Ирландия е вече втората по стандарт на живот страна в съюза, а Гърция все още е под 75% от средното за старите членки.
Техният опит показва още едно важно нещо - догонването съвсем не е сигурно - изостаналите страни могат да изостанат още повече (Гърция в първите 15 години от членството в ЕС, както и Португалия, която вече е надмината от половината новоприети членки).
Любопитното при Ирландия и Гърция е още нещо - и двете са преживели периоди на стагнация и растеж, преминали са през периоди на по-малко успешни или по-успешни политики.
Гърция понякога несправедливо е определяна като аутсайдер и също показа успешни примери за преодоляване на изоставането си. Важното в случая е, че няма национален път или национална съдба, а има правилна и неправилна политика.
България трябва да си отговори на въпроса защо Ирландия и Гърция не постигат нищо съществено в първите години от членството си в ЕС и защо след това отбелязват напредък - първата - феноменален бум, а втората - стабилен растеж.
Причината не е в това, че междувременно те са научили нещо уникално, а защото годините на посредствена политика са ги довели до криза. В Ирландия тя настъпва в края на 80-те, в Гърция - в края на 90-те години.
Тогава правителството на ПАСОК взе решение да затегне дисциплината, за да може Атина да влезе в еврозоната, и страната започна да показва доста по-добри от обичайните си резултати.
Кризите довеждат до необходимост от консенсус за провежданата политика и в случая с Ирландия до относително ясна схема на приоритети.
Нов екшън план
България има по-голям проблем с нуждата да се търси консенсус, тъй като страната се развива относително добре (ще се изравни с ЕС след 73, а не след 223 години все пак), а криза като тази през 1997 г., слава богу, не се очертава.
В момента тук повече се говори за реформи, отколкото се прави нещо - най-очебийният пример за това е образованието.
Всички са наясно, че то е в окаяно състояние вече до степен да спира развитието на икономиката, горе-долу има яснота какво трябва да се направи, но прилагането на необходимите мерки ще отнеме векове, тъй като политиците се страхуват от радикална операция, а учителите имат известно основание да се съмняват в нейната успешност.
Колкото и абсурдно да звучи на пръв поглед, България по-добре отново да мисли като в криза, отколкото да разчита, че икономиката сама ще си се развива добре.
Доверието в "невидимата ръка" на пазара по принцип е хубаво, но само когато пазарите наистина са свободни. Което все още не е случаят в България. И което ще се промени само с радикални мерки.
Иначе
Ако например темпът на досегашното разрастване на администрацията се запази, т.е. около 30% на всеки четири години, приблизително към 2065 г. цялото българско население ще може да се похвали с титлата чиновник.
Цената на бензина в България пък ще стане най-високата в Европа само след някакви си 7-8 години, ако акцизът продължава да се увеличава, за да може българската армия да покрива разходите си за безсмислени и неуспешни проекти.
Или много скоро ще се окаже, че висшият мениджмънт в местните фирми трябва да "се купува" отвън, ако българските университети продължават да дават същото качество.
Шегата настрана, но това са съвсем реални възможности.
ЕС има способността да консервира проблемите и да намира илюзорни решения, а България има особена склонност да пренебрегва тяхното решаване.
Брюксел въведе специален режим на наблюдение в областта на правосъдието и вътрешните работи, но това няма да реши проблемите и да гарантира просперитет.
За да поеме по-бързия път на развитие, на България очевидно й е нужен консенсус за стъпките, които ще доведат до висок икономически ръст. В момента политическото съгласие е много повече за запазване на статуквото, отколкото за поемане на отговорност за радикални реформи.
Свалянето на корпоративния данък до 10% е добра стъпка и добър сигнал към инвеститорите. Тя обаче няма да доведе до драматично нарастване на благосъстоянието, ако държавните разходи продължават да се разрастват, а публичните услуги като образованието и правораздаването остават спирачка за развитието.
Газ-спирачка
Всяко решение, което управляващите в бъдеще ще вземат, има поне две алтернативи, които ще запращат България по бързия или по бавния път:
- Европейските фондове могат да се използват основно за инвестиции в инфраструктурата. Повече скорост може да гарантира насочването на сериозна част от средствата за усъвършенстване на човешките ресурси. Гърция например в последните десет години направи именно тази трансформация.
- ЕС може да доведе до огромно количество добре звучащи на пръв поглед регулации. Това обаче ще бъде само спирачка, ако те се прилагат самоцелно, без мисъл за последствията.
- София трябва да определи глобалната си търговска позиция. Ако за Ирландия големият инвеститор се е оказал САЩ, за България това може да бъде Турция, защо не и Русия.
- Висшето образование може да съществува и в сегашния си вид с надеждата някой ден конкуренцията на европейските висши училища да го промени. Но може и да бъде въведена и много по-голяма конкуренция, равно третиране на държавната и частната собственост - здравните и учебните заведения, които не предлагат качествени услуги, трябва да отпаднат от пазара чрез механизма на търсенето и предлагането.
- Бюджетирането може да продължи и по досегашната си практика, без да е ясно защо здравеопазването всяка година получава субсидии или защо губещата БДЖ не се реформира. Може обаче да се въведе и програмно бюджетиране, т.е. средствата да се отпускат само за постигането на конкретен резултат, а не защото министерството Х вече 10 години има N на брой служители.
- Пазарът на труда може да остане сигурен и регулиран "на входа" и "на изхода" (минимална работна заплата и различни утежнения при уволнение). Но свободното договаряне между работодател и работник без намеса на държавата дава шанс за придвижване по по-бързия път.
- Икономиката може да расте въпреки нереформираната съдебна система, но ще е много по-бърза, ако разчита на повече сигурност и компетентност при спорове и защита на имуществото.
- Корпоративният данък вече е нисък, но фирмите ще са по-конкурентни, а гражданите - по-дружелюбни към фиска, ако тежестта намалее още (задължителните осигуровки и личните данъци) и се премахнат преференциите.
- Социалната система може да продължи да отпуска средства за безработните, но може да бъде променена така, че да създава стимули за активност, вместо обратното.
- Всичко това звучи като добре познато старо. И по всяка от точките в управляващата коалиция има разминавания. Ако те не бъдат преодолени сега, останалите по-висши политики ще се окажат невъзможни. България ще е избрала мълчаливо. Лошия път.
