Снежина Петрова: Подчинявам тялото на фантазията

Снежина Петрова е сред водещите имена в новата вълна на българския театър. Тя завършва експерименталния клас на Маргарита Младенова и Иван Добчев в НАТФИЗ. Дебютира на професионална сцена в "Сфумато" със спектакъла на Иван Добчев "Думи към Б." по Бекет и Боян Папазов, където партнира на Емилия Радева.

Работи в с режисьора Явор Гърдев в "Частните на нощта" на Георги Тенев, "Слугините" на Жьоне, "Таня , Таня" на Оля Мухина и "Сънят на Одисей" на Мердажнски и Тенев. Стоян Камбарев я избира за ролята на Маша в "Три сестри" на Чехов.

В последните три години Петрова работи в сътрудничество с режисьорката Десислава Шпатова. Заедно създават спектаклите "Една любов на Жуан", "Опасни връзки" /номинация "Аскеер"/, "Отвъд, отвъд" и "Идиот", където е автор на драматургичния текст.

Сега подготвя с Шпатова първата театрална версия на прочутия филм на Педро Алмодовар "Жени на ръба на нервна криза".

- Какви граници оспорвате в представлението "Отвъд, отвъд"?

- Не знам дали наистина успяваме да оспорим някакви граници. Истинските граници в българския театър са тези, които сами си поставяме един между друг, дори в личен план. Това особено осезателно се усеща тук на фестивала и аз силно се надявам то да бъде преодоляно. Аз лично във всяко представление оспорвам границите на възможностите на собственото си тяло, опитвам се да подчиня тялото на волята и на фантазията си. Това представление е всъщност една яростна борба да се преодолеят ограниченията, които човешкото тяло налага и в същото време да се използват максимално неговите възможности.

- Движението или словото е по-прекият път към емоцията и към нейното изразяване?

- Дори и да не работи директно със словото, човек мисли в думи, в понятия и в този смисъл представлението е една интензивна четиридесетминутна мисъл, която тече в съзнанието ни като словесен поток. Въпреки че не произнасяме текст, той все пак се чете, стига мисълта, която е протекла в нас да е достатъчно мощна.

- Как дойдоха думите в спектакъла?

- Думите всъщност са толкова малко, че бихме могли и да ги спестим. Въпреки че имам малко по-голям текст, не изпитвам никаква потребност да го изричам. Това, което ме води е темата на оплакването, а текстът дори няма нищо общо с нея. Важна е молитвата за дъжд, която отправям, а думите съвсем не я изразяват. Не че подценявам текста, просто в случая такава е целта на упражнението.

- Усещате ли, че тялото може да изчерпи емоцията?

- Да допускам, че човешкото тяло наистина има неограничени възможности. Друг е въпросът дали ние сме успели да ги обхванем, да ги подчиним на желанията си. Гласът също е част от изразните способности на тялото и то доста съществена. Не го използваме само, за да формулираме думи.

- Как може фолклорът пълноценно да живее в театъра?

- Много трудно. Навлизането в този свят се оказа доста трудно за нас. Но когато влезеш целия и усетиш неговата ценност, дълбочина и богатство - това е завинаги. Ние наистина се опитваме да съпреживеем нещо, което се корени във фолклора. Той е стилизиран дотолкова, доколкото не е част от нашия бит, от нашето ежедневие, но провокира отключването на съвременна емоция, на разпознаваема чувствителност.

- Любопитна ли сте да продължите да работите в тази посока?

- Да, много. В това представление открих за себе си, че моята баба живее в мен чрез моя глас. В това шопско гласоизвличане, което се опитвам да направя, ми се причу гласа на баба ми, която е от шопско и е била страхотна певица. Наистина коренът ми се събуди в мен. Мисля, че във фолклора мога да открия още много неща за себе си, за историята си и за своето несъзнавано минало.