Първите слънчеви лъчи ме огряват през прозореца на стаята ми, подсказват ми, че е време за започването на нов прекрасен ден. С широка усмивка на уста се протягам като котенце и казвам любимото си сутрешно „мяу". Бързо скачам от леглото, за да не закъснея за лекция. Обличам се, изяждам един портокал и слизам по стълбите на общежитието - хм, много странно, явно пак е имало купон - празни бутилки, стъклени бирени шишета, фасове и всичко това в коридора... Излизам от сградата, минавам край градинката, в която скоро посадихме цветя с колеги по случай „Зелен месец 2010" и какво да видя! Върху цветенцата метнати два чорапа и купчинка клечки за уши!
Продължавам напред и виждам новата пейка, която поставиха пред общежитието, кога успяха да я счупят! Няма и месец от както я сложиха... Гледам мръсната картинка да не понижи настроението ми и се мъча да се усмихвам и да си мисля позитивни неща. Вървя през парка по пътечката - край мен красота - зелена трева, цъфнали жълтурчета, свеж сутрешен въздух! Ах, какъв дар! Наслаждавам се на песента на първите пробудили се птички и съзирам пред мен обърнатите каменни кошчета за боклук! А боклука разпилян!
Гледам млади момчета студенти как минават покрай тях и дори не им обръщат внимание! Това ме натъжава, въздъхвам и се запътвам към тях, за да ги изправя. Тежат! Тежък камък, но с малко повече усилия постигнах целта си! Дано следващите минувачи ги ползват по предназначение, а не за футболна топка. Пресичам улицата по пешеходната пътека, търпеливо изчаквам да се изреди върволицата от коли, за да мина без живота ми да бъде застрашен.
Към пешеходната пътека приближава кола и намалява скоростта, шофьорът на автомобила спира и ми прави знак с ръка да мина. Усмихвам му се и обнадеждена, че все още има хора, които спазват някакви правила и морални ценности пресичам прага на университета. Там боклуци няма - цяла сутрин, през деня и вечерта лелките - хигиенистки метат фасове, хартийки, изхвърлят търкалящите се бутилки и изхвърлят кошчетата за боклук, които все пак някой ползва. От време на време в парка се засаждат дървета по нечия инициатива и това е прекрасно - прибирайки се от университета щастлива да видя, че някои се грижи за зеленината зървам хора, които копаят дупки, но за мое голямо съжаление това не са млади хора, а наемни работници!
Повечето от тях със сигурност не ги интересува бъдещето на планетата, а просто изпълняват заповеди, за да получат парично възнаграждение и чакат с нетърпение краят на работния ден. Вътрешният ми глас ми подсказва, че трябва да им помогна, за да покажа че съм загрижена за планетата и че следвам принципа „мисли глобално, действай локално". Опасявам се, че техният началник е там и че мога да им навлека неприятности, ако им се бъркам в работата. Затова продължавам напред. Прибирам се вкъщи и започвам да размишлявам върху наболелите екологични проблеми и как нашата синя красавица се превръща в сферично кошче за боклук. Дори започвам да се съмнявам, че ако сменим планетата, където живеем, нещата ще се променят.
Всъщност проблема е в хората - в техния начин на мислене и на живот. Затова трябва да се предприемат мерки още в най - ранна детска възраст. Децата трябва да засаждат цветя и дървета и да се информират относно опазването на околната среда. А това е наша задача, ние трябва да се погрижим за тяхното обучение. Ние трябва да съградим мечтания от нас свят.Не е късно да променим мисленето си! Не е късно да обучим децата си! Нужни са взаимни усилия и обединение! Всичко е в нашите ръце!
Последвайте ни
