Р ядкост е известен в цял свят човек да се разкае публично. Точно това обаче направи папата, който всъщност е държавен глава на Ватикана.
Макар сравнението да изглежда странно, напразно бихме чакали разкаяние от иранския президент Махмуд Ахмадинеджад за нанесените обиди на Израел и Запада.
Но всъщност поискали ли сме му извинения за тях?
С твърдението си, че вярата не бива да се налага със сила, Бенедикт XVI подчерта един безспорен факт, с който са съгласни мнозинството християни, евреи и мюсюлмани.
Папата е в своята роля, когато напомня къде са източниците на мисълта и религиозната отдаденост. Речта, която произнесе в университета в Регенсбург, има високо интелектуално съдържание и е далеч, много далеч от анатемата, която мнозина се опитват да й припишат.
Теологът има право при размишление за вярата, разума и насилието да изрази безпокойство от изопачаването на исляма от някои от неговите предполагаеми пазители.
За съжаление новините изобилстват от актове на насилие,
вдъхновени от фанатизма. Дали това е поради липса на вкус или пък грешка на дипломацията в този напрегнат период между културите и религиите?
Онези, които са на това мнение, трябва да препрочетат речта на папа Бенедикт XVI, която най-точно казано е призив към мъдрост, предназначен за всички вероизповедания.
Тя няма нищо общо с аферата с карикатурите на пророка Мохамед, която бе абсурдна и осъдителна. Дори е успокоително, че папата не говори за вяра без разум. Не може да се съжалява за думите му, жалкото е тяхното извъртане.
Светият отец не е отговорен за разпалването на омраза в арабско-мюсюлманския свят. Отговорни са онези, които измислят какво ли не, за да манипулират своите лековерни последователи и да ги
държат в неведение в името на долни политически каузи.
Това са онези държавни глави или религиозни представители от Техеран до Наблус, от Могадишо до Багдад, които имат интерес да разпалват огъня върху жаравата на сблъсъка на цивилизациите, за да направят по-силна светската или духовната си власт.
Вина имат и онези, които често са обвинявани в сключване на съюз със западния Сатана, и се чувстват длъжни да вървят по течението, за да възстановят авторитета си.
Можем да съжаляваме, че грубите действия на някои диктатори и идолопоклоннически водачи не са осъждани по-твърдо в нашата част на света.
Дали от малодушие предпочитаме да запазим неловко мълчание,
дори и то да ни прави съучастници на действия, които ненадейно застрашават нашите ценности?
Ще оставим ли папата да се опълчи сам срещу опасностите на фанатизма и на ислямизма в частност, както неговия предшественик смело се бореше с травмите на комунизма?
Тъй като религията заема място в днешните дебати, което има все по-голямо значение, налага се да защитаваме и да не допускаме да стане по-слаб един от фундаментите на модерните общества: свободата на мисълта, както и свободата на вероизповеданието.
