Житието на Солженицин е добре известно, както поради "рекламата", която му направи тоталитарният режим, така и поради автобиографичния характер на много от произведенията му. Той е участник във Великата отечествена война, арестуван е за критики срещу Сталин, задържан е в спецлагер за научни работници, заболял е от рак и е излекуван като по чудо, изгонен е от Съветския съюз през 1974 г. заради произведенията си.
Всички тези неоспорими моменти от биографията на Солженицин обаче се поставят на преоценка след изваждането на фалшификати, вменяващи му сътрудничество с тайните служби. Той не само бил измислил антисъветски заговор, за да "натопи" приятелите си, но и предотвратил въстание на украински националисти в лагера Екибастуз в Казахстан през 1952 г., като ги издал на служителите на Държавна сигурност.
Обвиненията не са нови. Още през 1974 г. по план на КГБ, одобрен от Политбюро на ЦК на КПСС, започва кампания по дискредитирането на писателя дисидент. В делото са включени чехословашкото разузнаване и източногерманската тайна служба ЩАЗИ. В резултат в Прага излиза книгата на някой си Томаш Ржезач с ясното заглавие "Спиралата на измяната на Солженицин".
Подобна публикация се готвела и в Швейцария, където нобелистът изгнаник бил намерил временно убежище. Свързаният с ГДР местен правист Франк Арнау предложил на младия журналист Петер Холенщайн 25 хил. франка, за да напише книга с работното название "Брадата е снета. Разобличаване на Александър Солженицин". В нея трябвало да се разработи един истински случай от "Архипелага ГУЛаг", когато властите се опитали да вербуват затворника за доносник под псевдонима "Ветров". Арнау показал на Холенщайн фалшиво донесение, уж написано от Солженицин.
Тайната операция по дискредитирането на писателя обаче се провалила, след като младият швейцарски журналист настоял да се направи графологична експертиза.
Манипулациите на КГБ не успяха да затъмнят славата на руския нобелист. Днес обаче изглежда, че отново има хора, на които им е изгодно този безспорен нравствен авторитет да бъде стъпкан в калта.
В енциклопедията "Нобелови лауреати", издадена от The H. W. Wilson Company (www.hwwilson.com) през 1987 г., биографията му е представена по следния начин:
"Руският прозаик, драматург и поет Александър Исаевич Солженицин е роден в Кисловодск, Северен Кавказ, на 11 декември 1918 г. Макар родителите му да били от селски произход, те получили добро за времето си образование. Баща му Исай Солженицин напуснал Московския университет и отишъл като доброволец на фронта през Първата световна война, получил три ордена за храброст. Загинал по време на лов половин година преди раждането на сина си.
За да издържа себе си и Александър, майката на Солженицин Таисия Захаровна (с бащина фамилия Щербак) започнала работа като машинописка, а след като момчето навършило шест години, се преместили в Ростов на Дон. Детските години на Солженицин съвпаднали с времето на установяване и укрепване на съветската власт след кървавата гражданска война, започнала в годината на раждането му.
През 1938 г. Солженицин постъпва в Ростовския университет, където, независимо от интереса си към литературата, се занимава с физика и математика, за да си осигури постоянно препитание в бъдеще. През 1940 г. се жени за Наталия Решетовска, а през 1941 г. след дипломирането си като математик, завършва задочно Института по философия, литература и история в Москва.
След завършването си Солженицин работи в Ростов като учител по математика. След началото на войната с фашистка Германия, той е мобилизиран и служи в артилерията. През февруари 1945 г. внезапно е арестуван, разжалван от капитанския чин и откаран в Москва, в следствения затвор на Лубянка. За антисъветска агитация и пропаганда е осъден от тричленен трибунал на 8 години затвор с последващо заточение в Сибир - в ръцете на НКВД попадат писмата му с нападки към Сталин, както и чернови на разказите му.
Една година Солженицин прекарва в московски затвор, а след това е преместен в Марфино - специализиран затвор край Москва, където математици, физици и учени от други специалности водят секретни научни изследвания. Много по-късно Солженицин ще каже, че дипломата по математика на практика е спасила живота му, тъй като условията в Марфинския затвор били несравнимо по-добри, отколкото в другите съветски затвори и лагери.
От специализирания затвор в Марфино Солженицин е преместен в Казахстан, в лагер за политически затворници, където му е поставена диагноза рак на стомаха и е считан за обречен. Но след освобождаването му на 5 март 1953 г. (денят на смъртта на Сталин), Солженицин преминава успешна лъчева терапия в Ташкентската болница и оздравява. До 1956 г. живее в заточение в различни райони на Сибир, преподава в училищата, а през юни 1957 г., след реабилитацията, се заселва в Рязан, където също работи като учител по математика в училище. Жена му, която по време на заточението е получила развод, напуска новото си семейство и се връща при Солженицин.
През 1956 г. съветският лидер Н. С. Хрушчов започва кампания за десталинзация, борба с "култа към личността" на Сталин, който по най-скромни сметки, от началото на 30-те години е унищожил и репресирал повече от 10 млн. съветски граждани. Хрушчов лично санкционира публикуването на повестта на Солженицин "Един ден на Иван Денисович", излязла през 1962 г. в сп."Новый мир". Написана в реалистичен стил, на жив и достъпен език, първата книга на писателя разказва за един лагерен ден на главния герой, затворника Иван Денисович Шухов, от чието име се води повествованието. Повестта е посрещната с възторг от критиката, като я сравнява със "Записките от мъртвия дом" на Достоевски.
След година Солженицин публикува в "Новый мир" няколко разказа, сред които "Случаят на станция Кречетовка", "Матрьониният двор" и "В полза на работата". Писателят даже е номиниран за Ленинска награда по литература за 1964 г., но не я получава, а след свалянето от власт на Хрушчов престават да го печатат. Последното му публикувано произведение е разказът "Захар Калита" (1966 г.).
След като през 1967 г. изпраща отворено писмо до Съюза на писателите, в което призовава да се сложи край на цензурата и разказва за това, как КГБ е конфискувал ръкописите му, писателят е подложен на преследване и вестникарски тормоз, произведенията му са забранени. Въпреки това романите "В първия кръг" (1968 г.) и "Раково отделение" (1968-1969 г.) попадат на Запад и излизат там без съгласието на автора, което само задълбочава и без това тежкото положение на Солженицин в родината му. Писателят отказва да носи отговорност за публикуването на произведенията в чужбина и заявява, че властите са спомогнали за изнасянето им от страната, за да станат повод за арестуването му.
През 1970 г. Солженицин е удостоен с Нобелова награда за литература "за нравствената си сила, почерпена от традициите на великата руска литература". Съветското правителство намира решението на Нобеловия комитет за "политически враждебно" и Солженицин, страхувайки се, че след пътуването няма да може да се върне в родината, с благодарност приема високата награда, но не присъства на церемонията по награждаването.
През 1973 г. след разпит на машинописката КГБ конфискува ръкописа на главното произведение на Солженицин "Архипелагът ГУЛАГ, 1918- 1956: Опит за художествено изследване". Като работи по памет и по записките си, водени в лагерите и в заточение, Солженицин си поставя за цел да пресъздаде официално несъществуващата съветска история, да почете паметта на милионите съветски затворници, "размазани в лагерния прах". Под "Архипелагът ГУЛАГ" се разбират затворите, трудово-поправителните лагери, селищата за заточеници, разхвърлени по цялата територия на СССР. В книгата си писателят използва спомените, устни и писмени свидетелства на над 200 затворници, с които се е срещал в местата за лишените от свобода.
От времето на преселването му на Запад около името му се води бурна полемика, а репутацията му се колебае в зависимост от изказванията му. Във връзка с обръщението му към студентите от Харвардския университет по случай присъдената му почетна степен през 1978 г., поради това, че осъжда материализма на капиталистическия Запад така остро, както и репресиите в социалистическия Изток, противниците на Солженицин го наричат "утопичен реакционер".
Произведенията му също предизвикват съвсем не еднозначни оценки. През 1972 г. американският критик Джоузеф Ъпщайн отбелязва, че за Солженицин "нравственият конфликт е основа за всяко действие". Като рецензира през 1972 г. "Август, четиринайста", югославският писател политолог Милован Джилас пише, че "Солженицин запълва вакуума, който се образува в руската култура и съзнание. Той върна на Русия душата й - тази същата, която откриха за света Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов и Горки".
Според американския изследовател Джоузеф Франк пък, "основна тема на Солженицин е прославата на нравствеността, единствената възможност да оцелееш в кошмарния свят, където само тя гарантира човешкото достойнство и където идеята за хуманизма добива свръхценен характер" (повече...).
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!