Слънцето бавно пълзи към залез. Топло е, но ветрецът, който гали водата, създава усещането за прохлада, пропита с мириса на речен талог. Седя на мястото, на което десетки пъти съм оставала сама с мислите си, загледана в набраздената от малки вълни повърхност. Това е моята Вселена! Далече в съзнанието ми пробягва мисълта за предстоящата вечеря. Решавам бързо: яйца! На очи! И погледът ми ме тегли натам, към спокойното течение пред мен в пълна хармония със собствената ми душа. Във водата, като в огледало, се оглежда ясносиньото небе, пречупвайки своя цвят през лъчите на слънцето и въздуха и придавайки на водата още по-син цвят. Дунав!
Сякаш минава цяла вечност. Пренасям се назад във времето и за миг ставам част от живота на хората, живели преди много години по поречието на тази голяма река. Пленени от нейната притегателна сила, тук те намират така необходимите им условия за оцеляване-богат улов, плодородни земи, чисти води. Именно тук, на брега на река Дунав, преди 10 века Цар Иван Срацимир решава да построи средновековната крепост Баба Вида. Крепостта е заобиколена от дъбоки ровове, които я обграждат от всички страни и при заплаха от нападение са запълвани с вода от реката. Векове наред водата е притискала крепостта в синята си прегръдка и тя оцеляла... за нас... Колко велико!
Седя и си мисля! Мисля си за яйцата. Не е ли по-лесно да поръчаме вечеря? Да излезем и да хапнем пържена риба? Навсякъде около заведенията в градския парк на брега на реката се носи мирис на пържена риба. Не! По-добре яйца! В мисълта ми изплуват спомени от горещите летни дни, когато нивото на реката спада застрашително. Разхождайки се из този парк съм виждала ръждясали тръби, от които се изливат отходните води на тези заведения право в реката. И хората, които седят там и се наслаждават на спокойствието и прекрасната гледка, откриваща се пред тях, в същия този миг изливат своите ежедневни и телесни отпадъци по ръждясалите тръби в реката. Но тя поглъща мълчаливо човешката мръсотия и блести със своя тюркоазено син цвят.
Реших! Яйца! Тръгвам си бавно към къщи. Включвам котлона, слагам тигана и естествено-яйцата. Готови са! Сервирам ги с голяма зелена къдрава салата за канапе. Наливам си и чаша студена вода от чешмата и... в този момент пред мен се открива моята малка Вселена- яйцето е моето слънце, моят източник на топлина и светлина, чашата вода е моят извор, който ще утоли жаждата и напои корените ми. Затварям очи и усещам въздуха, пропит с мириса на речен талог и пясъка под краката ми. Отпивам глътка вода, същата тази вода от реката, която ще се слее с кръвта ми, ще потече във вените ми и така ще станем едно цяло, Реката, Аз и моята Вселена.
криза, която тихо расте" />
