Понякога се питам, какъв е цветът на планетата,на нашата обитаема очовечена Земя. От Космоса тя изглежда синя, пъстро многоцветна е пред нас, а добре би било да е „ зелената планета". Такива са растенията - треви, храсти, дървета. Те ни носят свежест и чистота, те са филтрите на нашия забързан и неподреден свят, на хаоса и безпорядъка в делника ни.Те са хигиенисти, те са параван срещу отрови, те са лакмус , показващ възможност или невъзможност за живеене.
Зеленината е добрият фон на живота ни. Ние отдавна сме урбанизирани, роботизирани, човеекоподобни същества. Не винаги забелязваме, че" цъфтят в суматохата кестени", не осъзнаваме ,че пресъхването на езерото Чад е екокатастрофа,че изсъхват и се чупят клони,че растенията също боледуват, а дивите животни са рядкост.Можем да кажем колко са на брой свободноживеещите панди или лемури, снежни барсове или птицечовки.
Без да мисля денонощно за раните в душата на природата, за нейната красота и глобалното затопляне, забелязвам понякога дребни, но значими неща.
Днес, след пореден натоварен инфарктен ден, поседнах в парка." Какво толкова?"- ще кажете. Но ще продължа- видях на сантиметри, на близката топола да скача малка катеричка- бебе.Това бяха ,може би първите и неуверени стъпки.Животинчето беше около педя голямо, като жива играчка. Попаднало на непознато екзотично дърво, далеч от родната хралупа.Изглеждаше несигурно, търсещо, люлееше се ,закрепяше се с главата надолу, издаваше звуци .Нищо,че съм" на попрището жизнено в средата", спрях се и онемях. А малкото игриво размятваше опашка, без страх, но в търсене на хралупата- дом- крепост. Никой не му пречеше да е щастливо, да наблюдава хората отвисоко. Те това и заслужават- прекалено високомерни са, имат хищнически поглед на нещата, консуматори и егоисти са. И тези си качества човеците развиват основно.Такова е като краен резултат усъвършенстването им. Дори и катеричето- бебе е над тях.
Помислих си,значи паркът на прастария ни град, тази мини гора, все още е добро убежище за диви обитатели, тяхна естествена среда. Тук се чувстват добре, също като нас, хората. В природата сме у дома си.А домът ни е все по-малък- стесняваме го, бетонираме го, изсичаме и унищожаваме вратите и прозорците му- горите .А се нуждаем неистово от тях.
Затова ни радва късчето зеленина, животът ни иначе минава сред асфалта и панелите, автомобилите и боклуците на улицата.Късчето зеленина...
А ще го запазим ли? Ще запазим ли уникалността на планините ни, на езерата и реките, свежестта на парковете и дори дръвчето под терасата на блока ни? Ще стигне ли малката катеричка родната хралупа, своята крепост край древната крепост на вечната река? Много станаха въпросите, може би ще стане досадно.
Бързам да кажа на децата си,че преди да заспят ,миейки зъбите си, трябва периодично да спират водата. Ако го правим всички и редовно, ще напълним езерото Чад.С това ще помогнем да се възстановят част от влажните гори край Амазонка.Ще се освежат и българските гори, а ще помислим и за малката катеричка.
Дори и фактът, че това ни вълнува, е вече постижение.Но не е достатъчно, еко мислите ни осенят рядко, все нещо ни пречи и ги замества с битовизми.А природата не търпи лъжи, тя не може да бъде подменена. Както и катеричката.
Къде и как ще живее?Ще могат ли нашите деца и внуци да се срещат с нея? Ще се вълнуват ли за обитателите на гората или парка?
Това зависи от нас, може би!
