"Гардиън": Америка и Европа трябва да се вслушат в шепота на Исфахан

М ладият университетски преподавател в Исфахан бе видимо уплашен. "Говори по-тихо", мънкаше той на своя приятел, докато обсъждахме политиката в една от многобройните в този обвит в тайнственост град чайни.

Махмуд, както ще го наричам, не преставаше да хвърля вината за трудностите, които изпитва иранския народ, върху шмекериите на Америка и Европа - стара иранска песен.

"Е, добре тогава - попитах го аз, - какво смяташ, че трябва да направят те за страната ти?" Махмуд си глътна езика. Настана продължително мълчание, през което той се бе посветил изцяло на чашата си чай.

След това се наведе към мен и снишавайки глас, промълви: "Бъдете единни. Разберете какво става в Иран. Водете последователна политика."

В момент когато Управителният съвет на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) за пореден път ще обсъжда иранската ядрена програма, ние трябва да начертаем стратегия какво да направим за тази страна.

Ситуацията все още не е критична,

най-вече заради това, че администрацията на Буш си има толкова много други проблеми. Последното нещо, от което Вашингтон се нуждае, е един нов Ирак.

Нещо като критична ситуация обаче вероятно ще настъпи през първата половина на следващата година, когато Иран може би ще бъде предаден на Съвета за сигурност на ООН. Така че, не се плашете - бъдете подготвени.

И това прошепнато послание от Исфахан е добра основа да започнем да се подготвяме. Първо, нека разберем какво става в Иран. Това е много по-лесна задача за европейците, отколкото за американците.

Ние имаме посолства в Иран. Правим бизнес в тази страна. Можем да пътуваме дотам. Както високопоставени американски представители непринудено признават,

на света няма държава, с която да поддържат по-малко контакти.

Затова, ние европейците имаме специално задължение да отидем там, да гледаме и да слушаме, и след това да споделим впечатленията си с американските си приятели. Толкова често слабостта на политиката на Запада се крие в това, че тя няма за отправна точка реалистичен анализ на страната, която се опитва да промени.

По тази причина обикалях Иран в продължение на две седмици в началото на есента. Имах много нецензурирани разговори с хора като притеснения Махмуд.

На пръв поглед няма съмнение, че тук става въпрос за много противен и опасен режим. Никога няма да забравя разговора си в Техеран със студент активист, който е бил затворен и измъчван в същия затвор, където иранско-канадската журналистка Захра Каземи е била бита така жестоко, че почина от раните си.

Половината граждани на Иран са подложени на систематично ограничаване на свободата им поради простата причина, че са жени. Двама хомосексуалисти бяха неотдавна екзекутирани. Гръбнакът на политическата система продължава да е

идеологическа диктатура с тоталитарни домогвания:

не комунизъм, а хомейнизъм. Новият президент на Ислямската република, старият революционер Махмуд Ахмадинеджад, подчинена, но въпреки това важна фигура в тази властова структура, неотдавна поднови призива на аятолах Хомейни за изтриване на Израел от картата.

По думите на официален говорител 50-ина хиляди иранци са се записали доброволци за "мъченически операции". Свързани с режима елемeнти почти сигурно прехвърлят оръжия през границата в Южен Ирак, с които са убивани британски войници.

И накрая можем да кажем, да, моллите вероятно се опитват да се сдобият с ядрено оръжие.

И така, докато привеждаме тези аргументи за Иран, нека нито един от тези объркани и/или непочтени апологети от европейската левица нe твърди от враждебност към американската политика, че другата страна (Пол Пот, Брежнев, Саддам) не е и наполовина толкова лоша, колкото Вашингтон казва.

Като се водим от Джордж Оруел, е напълно възможно да поддържаме тезата, че Саддам Хюсеин е оглавявал брутален диктаторски режим и инвазията в Ирак е била грешният начин за свалянето му от власт. Сега няма да сгрешим, ако кажем, че режимът на иранските молли е много лош, но

ще е огромна грешка да го бомбардираме.

Второто нещо, което ще установите, ако отидете там, е, че много иранци, по-специално сред тези 2/3 от населението, които са под 30-годишна възраст, мразят режима си много повече, отколкото ние.

Ако световните демокрации им дадат време и ги подкрепят по подходящ начин, те рано или късно ще го свалят отвътре.

Но повечето от тях смятат също така, че страната им има право да използва ядрена енергия за мирни цели като всяка друга държава, а мнозина - че има право да притежава и ядрено оръжие.

Тези млади перси са продемократично и по-скоро проамерикански настроени, но са и пламенни патриоти. Те са

откърмени да бъдат подозрителни към Великите сили,

и по-специално към Великобритания и САЩ. Грешен ход на Запада може да
накара мнозина от тях да застанат отново зад режима в страната си.

"Обичам Джордж Буш - ми каза една млада жена, докато седяхме в техеранския "Кентъки чикън", - но ще го намразя, ако бомбардира моята родина." Или дори ако подтикне европейските си съюзници да наложат по-строги икономически санкции само заради ядрения въпрос.

Проблемът ни е, че ядреният часовник и часовникът на демокрацията може би отмерват времето с различна скорост. Мирна смяна на режима отвътре би отнела поне едно десетилетие, макар и президентът Ахмадинеджад да ускорява тази възможност, като изостря противоречията вътре в системата.

Същевременно, най-новите преценки на американското разузнаване предполагат, че Иран все още е на едно десетилетие от придобиването на ядрено оръжие. Значителни и невоенни действия за предотвратяване на последното, очевидно трябва да бъдат предприети по-скоро; тъй като

когато диктаторите имат ядрени оръжия, играта се променя.

Тогава, както виждаме в случаите със Северна Корея и Пакистан, с тях се отнасят с уважение, което не заслужават.

Тук му е мястото да чуем и останалата част от посланието на моя исфахански приятел: бъдете единни и постоянни. Ако Европа и Америка застанат на различни позиции за Иран, както направиха за Ирак, ще постигнем общите си цели "на кукуво лято".

За да бъдат ефективни, Европа и Америка се нуждаят не от традиционното си "разделение на труда", а точно от размяна на ролите.

Европа трябва да размаха дебелата тояга (имам предвид заплахата от икономически санкции, защото именно Европа, а не Америка, е тази, която търгува с Иран), а Америка - сочен морков (предложението за пълно"нормализиране" на отношенията в замяна на сдържаност от страна на Ислямската република).

Но старият трансатлантически Запад не е достатъчен. Днешната дипломация около иранската ядрена програма ни показва, че вече живеем в многополюсен свят.

Без сътрудничеството на Русия и Китай

не може да бъде постигнато кой знае какво. И накрая, трябва да бъдем последователни. Последователни в политиката си към Иран, която да бъде плътно в рамките на нещо като Хелзинкски процес за целия регион.

Последователни в защитата на международни правила за употребата на ядрената енергия, които да важат в същата степен не само за Иран, но и за другите. Последователни и в признанието си, че политиката ни трябва да е насочена в еднаква степен към народа, както и към режима.

С всяка крачка, която правим, за да забавим сдобиването на Иран с ядрено оръжие, трябва да направим още една, за да ускорим неговото демократизиране. На всеки етап трябва да обясняваме на иранския народ - чрез сателитни телевизии, радио и интернет, какво правим и защо.

Исфахан е не само придобиващото все по-голяма известност местоположение на един ядрен реактор; той е и красив град, където живеят много критично настроени граждани.

Махмуд Ахмадинеджад може и да е безразсъден лидер, но в Иран има много други мъже, носещи името Махмуд. Трябва да се вслушаме в тях. В края на краищата, те, а не ние, ще са тези, които ще променят страната си към по-добро.