И збирането на Ангела Меркел за канцлер може би ще има плодотворен ефект. Меркел ще е първата жена канцлер в историята на Германия, първият неин лидер, прекарал по-голямата част от живота си под комунистическо управление, и първият ръководител на коалиция между двете най-големи партии от 1969 г. насам, пише в коментар за "Интернешънъл Хералд Трибюн" бившият американски държавен секретар Хенри Кисинджър. Предлагаме целия текст на статията:
Меркел ще поеме управлението на страна, останала на практика без правителство от май,
когато канцлерът Герхард Шрьодер обяви намерението си да свика нови избори, отбелязва политологът.
Тя става канцлер в момент на криза в Германия, която е разпъвана между вътрешни реформи, икономически застой и социална безизходица, между задънената улица и новия съзидателен подход в европейската интеграция и между традицията и необходимостта от нови модели в Атлантическия съюз.
Когато за първи път видях почти равните изборни резултати и наблюдавах създаването на "широката коалиция", изпитах опасения, че се очертава безизходно положение.
Как би могъл канцлер, получил разочароващи изборни резултати, да укротява коалиция от партии, които винаги са били в противоборство и които вътрешно бяха разединени почти по всички въпроси при неотдавнашните избори?
Как може човек да ръководи правителство, в което министерските постове са разделени по равно между антагонистични досега политически сили?
А колкото до външнополитическите въпроси - особено разногласията със САЩ, за тях има толкова наслоения в германското обществено мнение, че значителните промени биха се оказали непостижими, още повече че външен министър ще бъде един от най-близките съратници на отиващия си канцлер.
Всичко това може да се случи в бъдеще. Но съществува и алтернативна перспектива, в която все повече съм склонен да вярвам. И двете партии знаят, че ако влязат в конфликт, коалицията ще се разпадне и всяка от тях ще се окаже изправена пред дилемите, които ги накараха да се обединят.
Личността на новия канцлер вдъхва допълнителна надежда. По време на предизборната кампания бе станало нещо като мода да се изтъква очевидният недостиг на обаяние у Ангела Меркел. Но за канцлерския пост по-важен може да се окаже нейният изключителен възход.
Само за едно десетилетие тя се издига от неизвестен научен работник в комунистическа Източна Германия до канцлер -
без да разполага със свой кръг от поддръжници в партията, в която нейните опоненти цял живот са се катерили по политическата стълба.
Външната политика е областта, в която лидерската роля е с най-голям обхват. Когато Германия се обединила през 1871 г., британският премиер Бенджамин Дизраели имал опасения, че такава могъща държава в центъра на Eвропа - по-мощна от всяка своя съседка, трудно ще се интегрира в европейския баланс на силите.
Обединението на Германия през 1991 г. също криеше намек за заплахата, довела до две световни войни. За щастие, две големи инициативи от следвоенния период - европейската интеграция и атлантическото партньорство, притъпиха и абсорбираха националните импулси в Европа, включвайки ги във всеобхватна рамка.
И двете големи начинания бяха помрачени от германско-американските разногласия в близкото минало. Пряката причина за тях бе Ирак, а спусъкът - някои резки американски действия.
Но истинските трудности между Берлин и Вашингтон имат по-дълбоки корени.
По време на Студената война Европа се нуждаеше от американската мощ, за да обезпечи своята сигурност. А травмата на Германия от нейната изпълнена с войни история й даде импулс да се завърне в международната общност като партньор на американците.
Разпадът на Съветския съюз сложи край на стратегическата зависимост на Европа от САЩ, а появата на ново поколение - на емоционално подплатената зависимост на Германия от американската политика. Това отдалечаване от САЩ постепенно прерасна в големи демонстрации - по-специално през 1968 и 1982 г.
Навярно, който и да бе канцлер на Германия неотдавна, щеше да откаже да се присъедини към войната в Ирак. Но никой канцлер или външен министър, който не е от поколението на 1968 г., не би градил политиката си върху открита и систематична опозиция срещу САЩ и не би водил две предизборни кампании, доминирани от дълбоко недоверие към принципните мотиви на Америка. От друга страна
новите страни членки на ЕС от Източна Европа продължават да гледат на Америка така, както я е възприемало следвоенното поколение в Западна Европа.
Правителството на Меркел бележи пришествието на третото следвоенно поколение. То по-малко е в плен на проамериканиските настроения от 50-те и 60-те години, но и не е повлияно от гнева на така нареченото поколение 68.
Ангела Меркел е живяла под комунистическо управление в противоречивите условия на Студената война. За много хора в Източна Европа вътрешните спорове на Запада по повод сигурността са изглеждали като егоистични занимания в сравнение с трудностите на живота при тоталитарния режим.
В Източна Европа като цяло Атлантическият съюз е бил олицетворение на надеждата, а не на противоборството. По същия начин европейската интеграция имаше значение като перспектива за по-добро бъдеще, а не като начин за отслабване на връзките със САЩ.
В първите дни след обединението на Германия попитах Ангела Меркел какво смята за най-трудно при промяната на психологическата настройка на източногерманците спрямо другите страни. Тя отговори:
"Да се научат, когато летуват във Франция, да се чувстват така добре както сега в България."
С характерния за учен систематичен подход Меркел ще избегне избора или "атлантизъм", или Европа и няма да смесва диктувани от чувства стъпки спрямо Русия с голямата стратегия.
Делова, сериозна и разсъдлива, тя ще се стреми да бъде партньор в отношения, каквито подобават на новия международен ред - отношения, които не се свеждат до избор между Франция и САЩ, а по-скоро създават рамка, която да ги обхваща.
Ангела Меркел ще защитава германските интереси според своето разбиране - съдбата на противниците й в Германия показва какъв забележителен опонент може да бъде тя. Но тези интереси ще бъдат формулирани с термини, които са свързани с идеи за бъдещето, а не с идеологическата битка на миналите десетилетия.
