Т очно в 13 часа в сряда - първият ден за преговори с учителските синдикати след "седенката"* - депутати от управляващата коалиция започнаха да се събират в една от стаите на парламента.
Председателят на образователната комисия Лютви Местан, водачът на червената група Михаил Миков и по един представител от двете враждуващи лобита в НДСВ (разбира се, не едновременно) - първо Милен Велчев, а после Борислав Великов, координираха позициите на тройната коалиция по протестите.
В резултат на сбирката им няколко часа по-късно на парламентарната комисия по образование и наука - събрала се за първи път след лятната ваканция, най-изненадващо не й стигна времето, за да обсъди стачката, въпреки че на заседанието присъстваха и министърът на образованието Даниел Вълчев, и представители на синдикатите начело с Янка Такева.
Малко преди 16 часа Лютви Местан любезно ги подкани да се оттеглят към мястото за поредните им преговори и дори им пожела успех.
Сигналът беше ясен - парламентът ще направи всичко възможно, за се дистанцира от конфликта между правителство и учители. Така след четири седмици на
Стачна вълна
единствената видима тактика на управляващите е "да размотават преговорите", както се изрази финансовият министър Пламен Орешарски в онзи злополучен запис на bTV.
Стачката показа тройната коалиция в най-лошата й светлина - слаба координация между отделните министерства, прехвърляне на топката между управляващите партии и липса на общи приоритети.
Към това трябва да се добави и информационният хаос, който доминира дебата със синдикатите, след като дори средната учителска заплата се оказва величина с различна стойност за управляващите и протестиращи.
Парадоксално е, че точно БСП, която спечели парламентарните избори с обещанието за 5.8% от БВП за образование до 2009 г., сега трябва да отбива исканията на учителите със съвсем не социални аргументи.
В крайна сметка след близо месец на ефективна стачка управляващите са много далеч от това да демонстрират поведение на екип, който знае как да излезе от ситуацията.
И то ситуация, която отчасти си създадоха сами - с изцяло алогичната си тактика първо да омаловажава протеста (те ще се уморят), после да подклажда масов страх (ако отстъпим, ще стане страшно). Единственото координирано действие беше в деня на националната стачка - ограждането на парламента с метални бариери и дебел кордон полицаи.
В резултат всички разбраха, че папката на Орешарски е празна, а поле за компромис не се предлага (ако не броим системно рекламираната неутрална територия на президента Георги Първанов).
Дори и многократно повтаряната през последните дни формула "пари срещу реформи" се оказва по-скоро кухо заклинание, внесено в дебата отвън и без конкретни параметри или
План за действие
С развитието на събитията привидно твърдата позиция на властта срещу стачката изглежда повече като коалиционно приличие и по-малко като споделена отговорност.
Дори и само реакциите след общия гаф на Орешарски и Вълчев със "седенката" са добра илюстрация за отношенията в кабинета.
Министърът на финансите се извини, докато Вълчев се разграничи от думите му: "Не съм изрекъл нещо, което по някакъв начин да е било обидно. Нито думата разтакаване съм използвал, нито думата седянка."
Единството в позициите се пропуква и на по-долно ниво. В БСП откровено се радват, че ресорът образование не е в тяхната квота и тихо критикуват Вълчев, че още в самото начало не е провел диалога със синдикатите професионално.
Просветният министър дълго време игнорираше стачката, като междувременно се опитваше да противопостави протестиращите на синдикалните им лидери.
"Интересите на началните учители трябваше да бъде разделени от тези на общинските, а третата група да останат държавните училища", коментира ситуацията депутат от комисията по бюджет и финанси от управляващото мнозинство.
Съпартийците на Вълчев също не са единни зад него - факт, който можеше да се очаква след разцеплението на жълтите на последния им конгрес. Част от колегите му дори го подозират в
Умишлена пасивност
по отношение на синдикатите. На няколко пъти през годината те блокираха отделни части от стратегията за реформи на просветния министър и никой от управляващата коалиция не намери за необходимо да го подкрепи.
Същевременно за всички е ясно, че въпросите за качеството на образованието, за неговата ефективност и заплащане излизат извън компетентността на ресорния министър. Това са онези теми, които обикновено заемат централно място в управленските програми, и затова неслучилото се събиране на съвета на коалицията изглежда необяснимо.
В общите ангажименти, подписани от БСП, НДСВ и ДПС през 2005 г., е записано, че партиите се договарят за: "промяна на модела на образованието чрез преминаване от ресурсно ориентиран към резултатно ориентиран модел; обвързване нивото на разходите с качеството на образователния продукт; децентрализация и автономия на училищата; оптимизация на училищната мрежа".
В хода на стачката обаче не бяха казани дори и тези общи позиции. Вместо тях се дадоха разнопосочни сигнали - Орешарски спомена за съкращения на учители, Вълчев за реформи, министърът на икономиката Петър Димитров заплаши с повишаване на данъците, премиерът спекулира с хиперинфлация, а Симеон Сакскобургготски каза, че той би бил "по-ларж, ако...".
Апокалиптичната картина беше допълнително подгрята от близките до левицата социолози Андрей Райчев и Живко Георгиев, които лансираха тезата, че удовлетворяването на исканията на учителите би изправило цялото общество пред риск, сравним с икономическата криза по времето на Виденов.
"Ако трябва да се избира между хиперинфлация или дори висока инфлация, по-добре е да се ходи на
Предсрочни избори
коментира пред "Капитал" Живко Георгиев. Според него, ако правителството "изпусне работата" и вдигне заплатите със 100%, протестната вълна ще се разрасне и властта може да падне.
В този пункт е най-големият страх на управляващите, често коментиран и от Сергей Станишев. Парите за учителите сами по себе си не са проблем, но премиерът този път е на твърдата позиция, че "бюджетният излишък в държавата не е за раздаване".
За разлика от стачката на шофьорите от градския транспорт през пролетта, когато пак чрез натиска на уличния протест си извоюваха желаното повишение на заплатите, непосредствено преди европейските избори. Така, без да иска, правителството превърна възнаграждението на шофьорите в неофициална единица мярка за заплащане, която сега се обръща срещу него.
Вече е лесно да се пресметне, че един учител взима три пъти по-малко пари от шофьор на автобус, и това създава не само финансов, но и морален проблем. Освен това обществото разбра, че да се стачкува е много по-ефективно действие, отколкото да се гласува.
Протестът на учителите трудно може да бъде вменен като
Вина и отговорност
единствено на кабинета "Станишев". Затова и прогнозите за политическите съдби на Пламен Орешарски и Даниел Вълчев са по-скоро оптимистични, особено на финансовия министър.
Орешарски е удобен за БСП, защото играе ролята на гарант за финансовата стабилност и на алиби за пред електората на левицата защо завой наляво е невъзможен.
При Вълчев стои въпросът кой би могъл (и би искал) да го смени на поста му. Досега тройката Станишев, Орешарски и Вълчев формираше център на властта, който често беше в противовес на някои от останалите министри като Румен Петков, Емел Етем и Джевдет Чакъров. За напред обаче неговата функционалност не е толкова сигурна.
Станишев ще трябва да се справя и с още една потенциална опасност, която не е за подценяване дори и в сравнение с риска от масови стачки - ролята, която Първанов иска да изиграе в постигането на "социалния мир и диалог".
Предложенията му да арбитрира кризата не са в услуга на правителството, а по-скоро усилват впечатлението за безпомощност на изпълнителната власт. Притесненията в БСП са, че това е част от по-дългосрочни политически амбиции на Първанов.
Лична отговорност за кризата в образованието едва ли може да се търси само от от Станишев или от Вълчев. Въпросът с политическата вина обаче стои по по-различен начин.
В общия си управленски мандат НДСВ и ДПС не положиха никакви усилия, за да реформират прокламираната за приоритет на всички правителства, образователна сфера. Най-радикалните действия на предишните двама министри - Владимир Атанасов и Игор Дамянов, могат да се ограничат само до спрежението на думата матури.
Конфликтът няма много варианти за изход, а властта като че ли е без полезен ход. Разликата между двете страни в протеста е, че едните - учителите, нямат какво да губят, докато другите - управляващите, могат да загубят всичко.
Оставките на министри може би ще освободят известно напрежение и ще отворят възможност за по-гъвкава позиция по заплатите, но няма да решат проблема на една система, която е спряла да се развива някъде в началото на XX в.
Все пак, най-реалистичният сценарий е учителите да получат някакво увеличение на заплатите (поне 30%), без гаранция за ускоряване на реформите.
Самите Вълчев и Орешарски вече са в "черния списък" на министрите, когато следващия път ще става дума за промени в кабинета. Което вече е удар по Станишев. Последствията от него ще зависят от резултатите на местните избори - колкото по-слабо е представянето на БСП, толкова по-голям е риска за правителството.
