„А това тук е краставица" - обяснява Тя на малкия си син. „Едно време с нея са правили таратор, а от тази - мъничката, кисели краставички".
„Краставицата произхожда от сем. Тиквови и е едно от най-древните зеленчукови растения, отглеждани от човека. За консумация се използват плодовете на краставицата", започва да срича Той от табелата, поставена точно пред голямата стъклена витрина, която отделя изкуствената нива от очите на любопитните посетители. „И е осиновена от Световната здравна организация! Сигурно е много важна...", разсъждава детето на глас.
„Важна беше..."- мислено продължава диалога майка му. Тя имаше късмета да се роди в последните години на Големия край и пазеше, някъде в дълбоките пелени на паметта си, спомена за истинските неща. Те имаха вкус, мирис и цвят. Различна форма. Понякога, ако си особено късметлия, от плодовете излизаше червейче - сигурен знак, че храната все още става за ядене. Малкият обаче не знаеше какво е червей. Разбира се, беше виждал компютърна графика в часовете по Естествена природа, но някак си не беше същото.
Детето не знаеше какво е червей, не знаеше и какво е плод. Приемаше необходимите му витамини и минерали от малки тубички. В училище научаваше как са изглеждали някога формите, съдържали тези вещества и какви имена са носили. Интересно му беше - почти като във фантастичен разказ. Хората някога отглеждали растенията на открито, можели да ги изядат направо след откъсването, без да ги прочистват от токсините, а дърветата имали листа и цъфтели на пролет. Спомняше си някои от тези картини - едри, млечно бели цветове, улавящи всяка слънчева целувка. Отдавна не беше ходил в Музея на дърветата, но помнеше.
„А това какво е? Спомняш ли си как се казва?" - почва да го препитва майка му. Дребно, бяло животно. Дълги уши. Къси крака.
„Средно голям бозайник, разпространен в по-голямата част на Европа, включително и в България. Дължината на тялото на заека е до 68 cm, на опашката - до 8 cm.Масата му достига до около 5 кг" - чете отново малкият. „Пише, че е заек...Да, заек трябва да е!"
„Спомняш ли си, имаше една песничка за зайчето, което се загубило в гората и светулката му помогнала да намери пътя?" - опитва се да създаде някаква асоциация за детето Тя. То обаче няма как да си спомня - беше минало достатъчно време от изчезването на животните и те си бяха тръгнали и от паметта на хората. Само някои общи легенди и песни пазеха още спомена за създанията, бродили някога по Земята.
„Заешко сърце - от това животинче идва определението. Защото е много страхливо и трепка при всеки шум" - не се отказва Тя. Не че сама е виждала някога заек, но все пак - малкият трябва да знае. Може един ден да поиска да стане исторически зоолог или дори изследовател, който търси как да създаде отново животни и да насели с тях планетата. Тогава обаче ще се наложи да разширят Базата - големият, херметично затворен похлупак от стъкло, вече едва побираше непрекъснато увеличаващата се човешка колония.
Първоначално мястото им стигаше, но още в първите десетилетия след големия край стана ясно, че постоянният стремеж за създаване на точно копие на загубената естествена среда яде сигурно от територията. Тя не знаеше дали е възможно Базата да се отвори, за да могат хората да си откраднат още малко земя. Би било толкова добре - да я използват за себе си, за опити за малка градинка, а може би ще остане и малко място за животно? Куче например? Никога не беше виждала куче, но прабаба и беше разказвала, че нейната баба някога имала такова животно и то размахвало дългата си опашка, когато го погалиш.
„Мамо, мамо...Виж!" - ентусиазмът на детето я откъсна от размишленията. „Море! Море е, нали? Сигурен съм, че е море! Има пясък и водата е синя. Леле...представяш ли си каква пречиствателна станция трябва да са имали, за да я филтрират толкова! Супер!" - Той не можеше да се начуди защо хората са изхабили толкова електричество, оцветители и ароматизатори, за да направят нещо, от което нямаха никаква полза. Но все пак резултатът му харесваше - пясъкът гъделичкаше краката му, водата се опитваше да открадне още малко жълто, а рапаните знаеха безброй истории за истинското море. Крайно остаряла 4D технология разпръскваше аромат на йод и през 5 минути образуваше лек бриз.
„Ау, тия какви са черни...", подсмихваше се малкият на холограмата пред възстановката на Море. Семейство - майка с двете и деца се радваха на вече изчезналата атракция. Загорялата кожа будеше присмех у детето. Тъй като слънцето отдавна беше загубило битката с мъглите и катранените облаци, а похлупакът притъпяваше допълнително светлината, хората вече бяха само с кожа на албиноси. Представата за красота се беше променила и той съдеше с естетическите мерки на своето време - бледа кожа, избелени коси и очи с цвят на воднисти блата.
„Не се подигравай! Сигурно за времето си са били големи красавци!" - сгълча го Тя, но и в нейното съзнание образите на хората от едно време не се свързваха по никакъв начин с привлекателното тяло. Големите ръце, мощните крака, зъбите...всичко това беше изчезнало. Хората еволюираха и изхвърлиха всичко, от което не се нуждаеха. Главите им се бяха уголемили, за да поместят мозъка, тялото се беше смалило - почти нямаха нужда от него, физическото усилие отдавна бе заменено от механизми и алгоритми, а зъбите...просто нямаше какво да дъвчат с тях. Синтетичната храна идваше в готов за консумация вид.
„Дзън...Дзън..." - нано-плочката в джоба и иззвъня остро. Няколко от посетителите се обърнаха и я изгледаха неодобрително. „Ало, можеш ли да говориш? Има проблем с машината за кислород, идвай ВЕДНАГА!!!". Тя работеше в едно от Звената за изкуствен кислород. Те бяха наследили задълженията на растенията и правеха животът в Базата възможен. Повреда значеше черен флаг и крайна степен на тревога. Затова и я викаха така спешно, в почивния и ден.
„Хайде, бързо. Тръгваме си!" - майката задърпа прехласнатото по морето дете и го завлачи към изхода.
„Ама...не сме видели още възстановката на Края! Най-интересното!"
„Ще го видиш друг път. И без това имаш да учиш по Стара история за Първата екологична катастрофа!"
„Скука! Измират само тюлените и изчезват дивите котки! Аз искам екшън!"
„Ще ти дам аз на тебе един екшън. Утре като умрем всички от задушаване ще видиш един екшън. Хайде, тръгвай!"
„Обещаваш ли другата седмица пак да дойдем?" - примоли се детето.
„Без пазарлъци. Ако остане време -- знаеш, че тогава празнуваме Денят на Екологията, припомняме си как сме стигнали до тук и се учим от грешките си".
„Учим се...Дрън-дрън" - сопна се малкият и тъжно се загледа в неоновите букви на Музея по човешка история. На „О"-то в „история" му бяха изгорели лампичките и малко приличаше на „Е". „Наистина трябваше да си леко истеричен, за да го докараш до тук", помисли си Той и се качи в екологично чистия, самоуправляващ се, напълно сигурен летящомобил на майка си.
