Почина Борис Димовски

Той беше всепризнат за един от най-големите български художници. Изключителният карикатурист беше и майстор на акварела, живописта, графиката.

Автор е и на сатирични текстове, афоризми, илюстрирал е стотици книги, работил е в театъра, телевизията, киното.

Роден е на 20 октомври 1925 г. в асеновградското с. Яворово. Ученик е на великия Илия Бешков. В една своя книга се пита: "Трябва ли да бъда наречен художник, щом не мога да превърна калта в цветя, а ябълката в усмивка?"

Беше депутат във Великото народно събрание. Има 5 деца и 5-има внуци.

Наред с безбройните карикатури, изпълнени в неподражаемия му стил, публикувани години наред във в. "Стършел" и много всекидневници Борис Димовски илюстрираше стотици книги. Най-голяма, почти всенародна известност доби съвместнната му работа с великия сатирик Радой Ралин.

Епиграмите и рисунките в "Безопасни игли" през 196о и "Люти чушки" през 1968 г. са едно неделимо произведение на двамата автори.

Така ги възприемаше и властта. Димовски и Ралин не един път бяха наказвани и уволнявани, забраняваше им се изява на страниците на един или друг вестник.

Върхът бил през 1968 г., когато страхуващата се дори от сянката си идеологическа цензура заповядва и през нощта, в пещите за отпадъчна хартия на Полиграфическия комбинат, бил изгорен целият тираж на "Люти чушки". Малката книжка била обявена за "нагла идеологическа диверсия", която и у нас можела да предизвика събития като "Пражката пролет" в Чехословакия.

Всъщност причината е друга. Публикуваната в книжката епиграма на Радой Ралин

"Сит търбух за наука глух
(глух, но послушен)."

е илюстрирана от Борис Димовски с прасе, чиято опашка така е завъртяна, че досущ докарва подписа на самия Тодор Живков.

Поетът и художникът били подложени на унизителните няколкодневни разпити в тогавашния Градски комитет на БКП.

След ноември 1989 г. "Люти чушки" беше преиздадена в тираж 120 хиляди и беше изкупена за няколко часа.

Няма събитие, обвеяно с печална слава, прототип на насилието и егоцентризма, дебелащината и простотията, лицемерието и алчността, снобизма и парвенющината, които не са поразявани от стрелите на художника. Тази присъда винаги беше обективна и безусловна, но никога -жлъчна, заядлива, унижаваща човека.

Димовски рядко се смееше, но обичаше шегата и хумора. Той е подбрал, преразказал и илюстрирал книгите "Весели народни приказки" (1974), "Кукуригу, петльо : Весели народни приказки (1986), "Рога има - вол не е: гатанки (1976), "Въпроси в пустиня : Хумористични миниатюри (1992), "Мисли и карикатури" (1993).

Илюстрирал е книгите на Радой Ралин: "Безопасни игли" (1960), "Внимателни фейлетони" (1963), "Люти чушки" (1968, 1990, 1993), "Не от боята, а от маята" (2002), "Личен контакт" (2004).

Изключителни са многобройните му дружески шаржове - галерия от образи, в които освен приликата е показан с много обич и добродушен хумор целият вътрешен мир и типичният характер на нарисуваните.

Според Димовски карикатурата е "сгъстена графика" и "висша еманация с чудодейна спойка на мисъл и сърце". В нея той вижда не само остро оръжие за борба с лошото и грозното, но и "най-демократичната, най-достъпната форма на изкуството".

Запитан в интервю какво мисли за хумора и хумористите, той отговаря: "Поради това, че полицията ни е добродушна, а съдопроизводството либерално, борбата с вредителите в обществото е предоставена на хумористите. Вероятно недоразумението иде от убеждението, че ние притежаваме по-остро оръжие. Хуморът обаче открива само половината истина. Другата половина трябва да се каже сериозно."

Критиците изтъкват особения начин на рисуване на художника. Почеркът му не може да се сбърка с друг: лаконичен и до крайност опростен, но не тривиален, с грапав, но изразителен замах, с ясен графичен изказ на съдържанието, който не винаги се нуждае от текст, за да разбереш смисъла.

Текстовете под карикатурите не са обяснителни, а остроумни, в много случаи извлечени от народните умотворения. Той използваше и мъдрости на древните, по които направи цяла карикатурна изложба.

Не си правеше "актив" от наказанията и уволненията. Скромно казваше: "Не бях от галениците на миналата власт, но аз гледам реалистично на себе си, без да фантазирам. Не се считам за мъченик, нито съм герой.

Аз съм обикновен пешеходец в живота. Като такъв обаче няма да позволя да ми четат морал хора, които надничат от мерцедеси или от хеликоптер."

Когато бе избран за народен представител, каза: "Аз винаги съм бил в политиката. А в парламента влязох с желание да помогна да се намали сблъсъкът между противоположните сили - един яростен и недостоен сблъсък...

Но докато не лизнеш червения пипер, не знаеш сладък ли е или лют. Така стана и с мен. Аз положих много усилия, надявайки се да настъпи някакво подобрение. Уви! Скоро разбрах, че това е невъзможно, и се оттеглих.

Убеден съм, че такива като мене не бива да се кандидатират, и осъждам онези, които вече са на преклонна възраст, а се напъват да поемат кормилото на държавата. Нека се включат повече млади, интелигентни и необвързани хора. Нали те ще се грижат и за своето бъдеще?"

Смяташе, че българите "още не сме дозрели политически и не умеем да отделяме зърното от плявата в човека".

Беше изключително скромен човек. "На мен ми трябват двеста, но ми стигат и две" - казваше той. Не правеше компромиси нито със съвестта си, нито в поведението си. Защото за него "и най-тънкият компромис е дебела работа..."