Беше един съвсем обикновен ден. Стояхме на кея, говорехме си, смеехме се, пиехме бира, ядяхме чипс и, къде волно, къде неволно, изпускахме по някоя опаковка във водата. Но не ни правеше впечатление, все пак вътре плуваха бутилки от какво ли не. Бяха се превърнали в типичните водни обитатели.
След като всичко, което си бяхме купили, се превърна в опаковки и празни шишета, а времето беше толкова хубаво, че не ни пускаше да си тръгнем, трима от компанията отидоха до близкото магазинче. През това време ние се радвахме на залязващото, но все още топлещо лятно слънце и пляскахме с крака по повърхността на водата. Опиянени от приятното време, или може би от бирата, си представихме, че сме част от водното царство и водата ни зове. Без да мислим много какви опасности крие реката, се втурнахме към забавлението. Изпълнени с енергия и настроение, смело крачехме навътре. С всяка крачка водата ни докосваше все по-приятно и, завладени от нейната сила, просто се отпуснахме и се потопихме в обятията й. Обгръщаше ни все по-силно, а това ни харесваше. Докато всичко не се преобърна…
Спрях да усещам дъното под краката си. Чувствах само как всичко се върти, не виждах нищо около себе си, изгубих от поглед приятелите си. Чувах откъслечните им викове, но нещо не ми позволяваше да им отговоря, а и не знаех какво да им кажа. Превърнах се в играчка на водата, усещах силата й по съвсем различен начин и тя все повече нарастваше. Безсилието ме побъркваше, не можех да контролирам себе си и тялото си. Опитвах се, но не можех да се преборя с мощта не течението. Изтощението от битката ме накара просто да затворя очи.
Отворих ги и не знаех къде съм. Мислех, че това го има само в детските приказки и анимационните филмчета за Немо. Огледах се. Пред мен стоеше висок мъж с дълга брада и измъчен поглед. Имаше опашка вместо крака.
Кой си ти? Къде съм?
Аз съм владетелят на водата, а това е моето царство. Харесва ли ти?
Личеше, че някога всичко е било много красиво и величествено. Но в момента гледката беше потресаваща. Множеството кули бяха наполовина разрушени, някога прекрасният дворец сега беше по-скоро купчина камъни, а на времето приказните морски създания сега бяха прегърбени, измъчени и преуморени.
Какво се е случило? – попитах.
Защо питаш мен? Попитай себе си. Вие земляните, сте причината за това. Вие с вашето безотговорно отношение към водата разрушихте всичко тук, вие погубихте единственото непокварено място на планетата. Някога ви обичахме и живеехме в хармония с вашия свят, но вие ни унищожавате. Макар и зависими от нас, успяхте да ни забравите и дори да ни намразите.
Как бихме могли? Всички мислим, че това съществува само в приказките, едва ли някога някой е стъпвал тук.
Не е нужно. Вие използвате дома ни за сметище. Системно ни затрупвате с множество отпадъци. Как мислите, че се справяме с неразложимите ви опаковки от какво ли не? Водата е нашия въздух и вие не ни позволявате да „дишаме”. Нима не осъзнавате, че убивайки нас, убивате и себе си? Ако изчезнем ние, изчезва и живота на Земята. Нима още не сте го разбрали? Време е да осъзнаете, че разрухата тук ще се прeнесе и във вашия свят. Нито едно ваше растение не вирее без вода. Нито едно животно не може да оцелее без водата и растенията. А нито един от вас не може да живее без вода и храна. Сега си върви. Ние не сме като вас, върви си и продължавай да погубваш човечеството, върви си и унищожавай света.
Събудих се и видях всичките си приятели надвесени нас мен. Животът продължаваше, но нищо не беше същото. Картината на разрушеното царство беше постоянно пред очите ми. Не знаех как да помогна, но не си позволих да попреча. Ходехме на кея, но не си и помисляхме да използваме водата за кошче за боклук. Осъзнавахме, че превръщаме света си в сметище и се приближаваме все по-бързо към края на човечеството. Сами бяхме неспособни да спрем това, но всички заедно можем. И не само можем, а сме длъжни. Водата е нашият живот, а за жалост малцина го осъзнават. Никой не би могъл да измисли неин заместител, а тя ни е нужна, тя е изворът на нашето съществуване. Водата е люлката на живота. От нея сме произлезли и не можем да си позволим да бъдем по-големи от нея. Тя плаче за помощ. Ще й помогнем ли?
