"и запомни човече, че когато си в лодката се движи брега, а когато си на брега се движи лодката..."
Павел Вежинов - "Когато си в лодката"
Това изречение изниква в съзнанието ми винаги когато съм във водата. Прочетох разказите на Павел Вежинов Сините пеперуди когато бях на 15-16 години. Тогава, размишлявайки върху тях, търсех и своя сентенция за смисъла на живота. И до ден днешен, 15 години по-късно, още не мога да дам пълен отговор на себе си Какъв е смисъла на живота.
Родена съм на брега на Дунава. Тази река е в мен. Не си спомням момента, в който съм се научила да плувам. Сигурно съм била много малка.
Пак тогава, по времето на моето опознаване на Павел Вежинов, около 15-тата или 16-тата си година, реших че трябва да се опитам да преплувам сама реката. Един ден през лятото тръгнах по шосето, което се виеше покрай реката, нагоре срещу течението й, боса, без часовник, само с банския. Целта ми беше да повървя няколко километра нагоре и на един от многобройните речни плажове да вляза във водата, навътре от брега, да се нося и плувам по течението, подготвяйки се за преплуването на реката.
И така, намерих плаж, влязох във водата навътре-навътре, където течението е най-силно . На моменти плувах по малко за да изляза от малките водовъртежчета, които се образуват при някои завои на реката. Отпуснах се на повърхността на водата и реката ме понесе със себе си. Бях част от нея. И точно в този момент осъзнах, че макар и сама, макар и да не носех нищо със себе си -- никаква вещ или дори личен документ, мога да се справя с всяка изненада, която ми поднесе реката. Дори и да пропусна плажа, на който исках да изляза от моето малко пътешествие, и да стигна на 100 километра от града ми, пак ще успея сама да се върна там, откъдето тръгнах. Трудно ми е да обясня с думи невероятната сила която ми даде тази мисъл. Аз, по средата на Дунава, разперила ръце и носеща се на повърхността на водата, се почувствах хиляди пъти по-силна и можеща да осъществя мечтите си, отколкото преди 5 минути. Аз и реката точно за тези няколко момента бяхме едно цяло. Аз почувствах нейната мощ и тя ми предаде своята енергия. Никога не ме е било страх от водата. Когато се гмуркам никога не затварям очите си -- искам да видя реката.
Не пропуснах своя плаж, излязох от водата, но вече имах прекрасна нова сила в себе си. Тази енергия винаги се появява от нищото, отново и отново, когато изпадна в трудна ситуация. Като някакво успокоение идва изведнъж в мислите ми и диктува настойчиво: „Помниш ли как беше сама насред Дунава и си мислеше, че можеш да направиш каквото си поискаш? Е, това да не би да е нещо по страшно?"
С времето се превърна в любимото ми житейско мото - Само си пожелай си нещо, за да го изпълниш!
Няколко месеца по-късно, в края на лятото, преплувах реката. Съвсем официално. Имам и грамота. Не се изморих. И до днес не се изморявам, докато плувам в Дунава. Тази година пак ще участвам в преплуването.
криза, която тихо расте" />
