Г ручо Маркс веднъж каза, че не иска да става член на клуб, който приема хора като него. Проблемът на ЕС е малко по-различен. Много страни искат да влязат в него, макар че немалко от тях, а всъщност и някои от вече приетите, не са подходящи за членове, коментира "Икономист".
Те сякаш се надяват, че членството в ЕС само по себе си ще сътвори чудеса и ще излекува болести като дълбоко вкоренена корупция, организирана престъпност, съдебна неефективност и икономическа изостаналост - и всичко това
без на тях самите да им се налага да правят болезнени реформи у дома
Ето например България, която (заедно с Румъния) се присъедини към ЕС на 1 януари 2007 г. Неотдавна вътрешният министър Румен Петков бе принуден да подаде оставка след 120-ото неразкрито поръчково убийство. Той призна, че е бил в контакт със заподозрени престъпни босове.
Миналата година румънското правителство уволни смело провеждащата реформи министърка на правосъдието Моника Маковей със съмнителния аргумент, че не била отборен играч.
И двете държави се представят зле в годишната класация на корумпираност на лобистката организация от Берлин "Трансперънси интернешънъл".
А те в никакъв случай не са единствените. Във всяка от осемте държави от Централна и Източна Европа, които се присъединиха към ЕС на 1 май 2004 г., реформите оттогава забавиха темпо или направо спряха.
Стремежът да се води борба с корупцията в балтийските страни забуксува. Словакия, която по едно време беше регионалната звезда по показателя за икономически реформи, сега е "паднала звезда". Полша, Чехия и Унгария са до една критикувани за бавното темпо на реформите им.
Обща черта във всички тези истории е
ограничената възможност за натиск от страна на Брюксел
Често се казва, че политиката на разширяване на ЕС е най-мощното намерено досега средство да бъдат съблазнени съседите му да поемат по пътя на демокрацията и свободния пазар - много по-ефикасно от всичко, което САЩ са измислили за влияние над южните си съседи.
Това средство обаче се съпътства от загуба на влияние, след като дадена страна влезе в ЕС. Моделът на интензивни реформи за постигане на "квалификация", последвани от отпускане, след като членството е вече постигнато, е твърде разпространен, за да е чиста случайност.
Европейският комисар по разширяването Оли Рен тъжно признава, че "след като някоя страна получи място на масата, става много по-трудно да й се оказва натиск".
Ето защо, добавя той, Европейската комисия въведе по-строги и конкретни критерии, както и по-щателен контрол в предприсъединителната фаза. Дори след присъединяването комисията може да замрази земеделски субсидии и регионални помощи и заплашва да направи точно това с България и Румъния.
Друга предвидена в присъединителните им договори санкция е, че други членки на ЕС може да откажат да признаят решения на техни съдилища.
Повечето санкции в етапа след присъединяването обаче са като ядрените оръжия -
заплахи, които при реално прилагане може да се окажат контрапродуктивни.
Те нямат силата на предприсъединителните преговори, когато едно-единствено отклонение от правия път може лесно да доведе до още една година отлагане.
Политиката при всички случаи се намесва. През 1981 г. малко бяха държавите, които смятаха, че Гърция е готова за членство в клуба, но никоя не посмя да си навлече позора да й наложи вето.
В периода до 2004 г. някои опитаха да въведат диференциация между източноевропейците, така че само водещите реформатори при тях да получат членство. Политиката обаче наклони везните и се получи същинска "регата", при която бяха едновременно приети всички освен балканската двойка.
Тогава на България и Румъния бе гарантирано членство през 2007 или 2008 г., което незабавно смекчи натиска над тях да продължават да се реформират. Нещо подобно се получи с Кипър през 2004 г. - щом си осигури членство в ЕС, отслабна подтикът да се постигне споразумение с контролираната от кипърските турци северна част на острова.
Съществува ли по-добър начин да се поддържа натискът? По-строгите критерии и мониторинг на Оли Рен може да помогнат, както и предлагането или замразяването на финансова помощ.
Единственият сигурен метод обаче е
да се задържа членството на изкусително близко разстояние,
без действително да се предоставя. Сега Хърватия, Турция и Македония имат огромна мотивация да се променят, защото искат да се присъединят.
А Турция показва ограниченията на този подход - тъй като много турци смятат, че страната им никога няма да бъде приета в ЕС, без значение какво правят, те се чудят защо трябва да се главоболят с още реформи.
При такава игра има още един голям проблем - поведението на старите членки на ЕС.
Г-н Рен отбелязва, че ако се вземат най-лошите черти на всяка от старите страни в ЕС, лесно може да се получи комбинация, която едва-едва би покрила който и да е критерий за членство в ЕС.
Само един пример, който често се цитира от новите членки - Италия трудно може да твърди, че се е освободила от организираната престъпност.
Може би най-яркият пример за двоен стандарт между стари и нови членки е единната валута евро. Комисията и Европейската централна банка настояват, че трябва строго да се прилагат "маастрихтските критерии" към новите членки на ЕС, преди те да бъдат допуснати в еврозоната.
Литва бе отхвърлена през 2006 г. защото равнището й на инфлация бе само с 0,1% над допустимото. Словакия, която се надява да влезе в еврозоната през януари догодина, е подложена на подобни строги проверки.
Правилата обаче бяха
открито заобиколени, за да бъдат приети Белгия и Италия
през 1999 г. Гърция, която бе приета в еврозоната през 2001 г., впоследствие призна, че е постигнала това с нагласени бюджетни данни.
Няколко държави, които усилено ограничаваха държавното финансиране, за да покрият критериите за еврозоната, спряха данъчните си реформи в мига, в който бяха приети в нея.
А когато двете най-големи държави, Франция и Германия, превишиха допустимия в Пакта за стабилност и растеж таван за бюджетен дефицит през 2003 и 2004 г., те реагираха на това не с полагане на максимални усилия да се върнат в нормата, а с отхвърляне на самия пакт.
Никой не посмя да каже, че те би трябвало да бъдат подложени на огромните глоби, които пактът предвижда за системни нарушители.
Лисабонският договор съдържа още няколко санкции, например замразяването на членството на дадена държава при гласуване на мнозинството от другите страни. В него има като новост и клауза за излизане, която дава възможност на някоя страна да напусне ЕС, ако желае (макар че все още не се дават на ЕС правомощията да изхвърли свой член против волята му).
Можете обаче да заложите и последното си евро, че нито една от тези две възможности няма да бъде използвана за подобряването на стандартите на клуба. Гручо Маркс нямаше да одобри това.
