П рез 1960 г. Никита Хрушчов удряше толкова силно с юмрук по масата (а след това - с обувката си) в залата на Общото събрание на ООН, че дори часовникът му спря.
Това не беше спонтанно избухване. Посланието му беше: Ние сме Велика сила и трябва да се съобразявате с нас, а ние няма да играем по вашата свирка.
На събралите се важни личности, които трябваше да изслушат последната тирада на Владимир Путин срещу Америка, НАТО, ЕС и много други неща, може да бъде простено, ако са решили, че Русия не се е променила много.
Светът обаче не е на ръба на нова Студена война. Бъдещето на съвременна Русия зависи от нейната интеграция в глобалната икономика.
Сигурността й е застрашена от тероризма, разпространението на оръжията за масово поразяване и климатичните промени точно толкова, колкото сигурността на Америка или на Европа.
В същото време реторичното удряне на Путин по масата беше също толкова премерено, колкото онова на Хрушчов: след годините на постсъветска слабост богатата на петрол Русия ще се държи така, както реши държавният глава.
Словото на Путин съдържаше голямо количество антиамериканизъм, който трябваше да играе в полза на президента пред вътрешната аудитория.
По-малко театрално обаче той посочи проблемите на американската политика в областта на контрола на въоръженията.
Опасността се крие в това, че хората могат да се вслушат в неправилната част от изказването му. Да започнем с популисткото бръщолевене.
Усилията на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и други структури за подкрепа на неправителствените организации, свободния печат и демократичните изборни правила в куп страни от Беларус до Средна Азия са, ако вярваме на Путин, незаконни машинации на враждебни сили.
Разширяването на НАТО е опасно, въпреки, че западните граници на Русия никога не са били по-мирни. НАТО отправя войските си на други места и дори Путин признава (но генералите му - не), че плановете за разполагане на американския противоракетен щит в Полша и Чехия не са заплаха за руските ядрени оръжия.
Това, което в действителност иска Путин, е руска сфера на влияние в Европа. В НАТО и ЕС (дори при американската инвазия в Ирак) Русия няма правото на "Нет". Само в Съвета за сигурност на ООН тя има право на вето.
Нейният отказ обаче да окаже натиск върху Сърбия за прекратяване на жестокостите в Косово накара НАТО да започне война за пръв път в историята си.
Протакането на Русия и нежеланието да се приеме резолюция за налагане санкции на Иран - само за да покажем на Америка какво можем, - също не помага много.
Подобен начин на мислене, когато всеки минус за Америка се приема като плюс за Русия, едва ли предизвиква уважение към желанията и амбициите на Путин.
Къде Америка трябва да слуша? Когато става дума за контрола върху въоръженията, Путин трябва да бъде чут - не само защото договорът с Москва намали американските и руските стратегически бойни глави до между 1700 и 2200 за всяка от страните и ще изтече през 2012 г.
Двете страни изглеждат готови да продължат съкращенията дори ако в същото време модернизират бомбите си.
Представители на Вашингтон обаче настояват, че Русия и САЩ не са врагове и се противопоставят на преговори за контрол върху въоръженията. Това е грешка.
Предвидимостта и способността да провериш, че двете най-големи ядрени сили правят това, което са обещали, ще даде повече сигурност не само на Русия, но и на Китай.
Същият принцип се отнася и за небесата. Тук Америка напредва бързо, но отказът й да разговаря с Русия и другите нации за своите военни трикове не води никъде.
Това ще направи по-трудно овладяването на непослушните страни като Китай, който през миналия месец унищожи с ракета свой спътник.
Несдържаната реторика на Путин не помага, но той е прав за едно: Америка и Русия имат сериозни проблеми, за които трябва да разговарят.
