Десетина дни преди Коледа истерията е завладяла цяла София - пулсът на града е толкова ускорен, че ако беше пациент, сърцето му всеки момент щеше да се пръсне. Дядоколедовци пеят в транс своето Джингъл белс пред празничните витрини, хора се щурат по тротоарите, въпреки че е рано следобед, а нервни клаксони предупреждават, че зверските задръствания всеки момент ще започнат. От време на време профучава някоя линейка, чиято сирена дава своя принос в градската какофония от звуци.
На музикална вълна съм, защото имам среща с Арабел Караян. Точно така - дъщерята на големия Херберт фон Караян, която обаче свети със своя собствена светлина и вече 8 години допринася за многообразието на музикалния живот в България. Повод за разговора ни е дебютният албум на Арабел и нейната група Please, Shut Up, Band, който е жанров колаж, отразяващ пъстротата на собствения є живот.
Караян е родена в Швейцария, израства в Австрия, учи в Америка и живее в България. Преди да постъпи в най-престижния музикален колеж в света - Бъркли в Бостън, тя завършва фотография в Parsons School of Design в Ню Йорк с бакалавърска степен. Бендът - това са тромпетистът Росен Захариев (съпруг на Арабел), Мирослав Иванов (китара), Стоян Янкулов (барабани, перкусия), Веселин Веселинов ? Еко (бас) и Румен Тосков (синтезатори). Перфектни музиканти и големи приятели, както сама казва Арабел.
Срещата ни е насрочена в кафенето на грандхотел "София", което гъмжи от костюмирани бизнесмени, водещи делови разговори на английски. Явно съм подранила, защото Арабел още я няма, и очите ми почти изтичат от взиране във вратата от страх да не би да я изпусна. После разбирам, че такава вероятност е изключена. Влиза със замах, характерен за хората, чието присъствие не може да остане незабелязано, будният є поглед не пропуска нищо. Започваме да говорим на български, после минаваме на английски.
Говорим си за "Калиначи" (албумът е кръстен на дъщеря є Калина и кучето й Чита), официално представен пред българска публика на 11 декември в Театъра на армията. За културните различия, за гениалния й баща, за замърсяването на околната среда и още какво ли не.
Арабел е от онези събеседнички, с които можеш съвсем непосредствено да побъбриш за ръчно изработени бижута (тя е голям фен на герданите и в деня на интервюто е с чуден индийски наниз), а след това да засегнеш теми за световния ред и глобалната манипулация. Въпреки че музиката е поводът за срещата ни, певицата предпочита хората сами да я усетят, вместо да им поднася анализи наготово. Все пак емоцията от прясно преминалото представяне на "Калиначи" все още я държи и кара очите є да блестят, когато говори за концерта...
- Как премина представянето на албума в София?
- Удоволствието беше неописуемо! Направи ми впечатление, че публиката се състоеше както от млади, така и от по-възрастни, но общото между всички тях беше настроението ? нямаше човек, който да не се забавлява.
- Значи контактът между вас и хората се е получил.
- Да, тази вечер дори надмина очакванията ми. Една моя отдавнашна мечта се сбъдна. Имаше един момент, когато всички бяхме на сцената и Иван Лечев подхвана соло. Аз бях близо до тонколоната и усещах как звукът буквално преминава през мен. Имах чувството, че се нося на летящо килимче.
- Все пак избрахте да представите албума си първо във Виена. Защо?
- Това не беше точно промоция на диска. Просто свирихме в един от клубовете. Истинското представяне на ?Калиначи? в Австрия ще бъде през февруари. Държах много да свирим първо в България, затова официалната премиера беше направена тук.
- Издаването на един албум свързано ли е с неприятни емоции? Може би изпитвате досада от постоянните интервюта...
- Не, напротив. Никога не бях прежиявала нещо подобно и не знаех какво да очаквам. В началото си мислех, че е страхотно да говорим само за музика. Сега обаче смятам, че музиката няма какво да се обсъжда - тя се слуша. По-добре е да говорим за наболели проблеми, като например замърсяването на Витоша. Това, което ме нервира, е стресът. Един ден преди да гостувам в ?Шоуто на Слави? още не знаех дали дискът ни ще е готов, а веднага след това трябваше да заминем за Австрия.
- Кой е въпросът, който най-много мразите да ви задават?
- Не обичам, когато ме питат коя е любимата ми книга или песен. Нямам такива ? предпочитанията ми се менят постоянно. Когато бях малка, слушах само оперите на Верди. Сега много по-често си пускам Бах и Хендел.
- Клубът, в който свирихте във Виена, носи колоритното име Balkan Fever (Балканска треска). Може ли да се каже, че напоследък светът е обхванат от "балканска треска"?
- Да, има голям интерес към балканската музика. Мен лично много ме интригуват неравноделните ритми. Бела Барток също използва тази неравноделност в творбите си - първо там съм я усетила.
- Вярно ли е, че предците ви са гърци и са носели фамилията Караянис?
- Това е така. Може би някакъв заспал балкански ген се е пробудил в мен и затова съм тук. Много хора са ме питали защо съм избрала да живея точно в България. Не мога да дам еднозначен отговор на този въпрос, но истината е, че тази страна ме привлича неудържимо.
- Как всъщност се случи така, че се установихте в България?
- Гостувах на моя приятел Георги Дончев и една вечер той ме заведе в "Суингинг хол", където свиреше Стоян Янкулов. Много се впечатлих от това, което чух. Започнахме записи малко след това. Тогава работех в Лондон, така че продължихме да записваме в едно тамошно студио. Нямаше конкретен момент, в който да си кажа: "Добре, отсега нататък ще живея в България". Получи се естествено. Пътувах много между Лондон и София. България обаче беше като магнит за мен и все по-често се връщах тук.
- Понякога имате ли усещането, че говорите различни езици с вашите български колеги? Случвало ли се е вие да имате предвид едно, а те да разбират съвсем друго?
- Не, не съм изпитвала такива трудности. Имам късмета да работя с хора, които са не само превъзходни музиканти, но и близки приятели. За мен не е толкова важен крайният резултат, колкото самият процес на работа. Не мога да си представя да репетирам всеки ден с някой, който е голям професионалист, но не струва като човек. Дори да свири като бог, не бих искала да работя с него.
- Албумът ви е стилово разнороден - джаз, реге, фънк, фолк, дори пънк...
- Нашият стил е безстилов - не се побираме в никой стил. Всичко се случва много спонтанно. Някой подхвърля идея, останалите я разработват. При нас свободата е на почит. Нямаме продуцент, който да ни нарежда какво да включваме и какво не, така че можем да импровизираме свободно.
- Имате една песен Vacuum cleaner, в която участва дори прахосмукачка.
- О, тази песен не намери място в албума, защото нямаше място, въпреки че много я харесвам. Наистина беше записана много спонтанно. Бях в студиото с една баница и няколко трохи паднаха на земята. Докато прахосмукачката обираше боклука, ние записахме характерния є шум и после го използвахме. Не робуваме на някакви стандарти ? всеки може да предложи идея и тя да влезе в действие.
- Групата ви се казва "Please, Shut Up, Band". Как се роди това име?
- Една от песните в албума се казва Shut Up (Млъкни?) - тя е за един човек, който обича другите да мълчат, за да говори той. Дълго се чудех как да кръстя групата и споделих това с един приятел. "Защо не вземеш заглавието на някоя песен, предложи той. Например Shut Up". "Много е грубо", казах аз. "Ами тогава сложи едно ?моля? отпред", гласеше неговият съвет.
Отначало възприемах това име на майтап. Сега се отнасям към него напълно сериозно. Осъзнах важността на думите. В много случаи казваме неща, за които после съжаляваме. Веднъж се замислих колко думи с положителен заряд изричаме на ден. Мисля, че не са чак толкова много. Обикновено като ни се случи нещо не много приятно, го споделяме с някой близък и предаваме негативното послание. На практика нищо не се получава, освен че въвличаме другия човек в неприятната ситуация. Това е безсмислено. Искам да стигна до-там, че когато говоря, да променям нещата към по-добро. Внимавам много какво казвам и какво точно искам да значат думите ми.
- В противоречието между "Please" и "Shut Up" сякаш има някаква ирония.
- Да, но тя в никакъв случай не е насочена към хората, които ни слушат. Посланието в никакъв случай не е: ние сме великата група, така че вие останалите по-добре мълчете. Надявам се, че публиката усеща това...
- Дъщеря ви също участва в албума, дори е негова кръстница. На колко години е Калина?
- На 3. За рождения ден на мъжа ми заведох Калина в студиото и записахме песен, в която тя припява тихичко: ?Happy Birthday?.
- Музикална ли е?
- О, да. Много обича да танцува. Още от бебе усеща музиката. Като танцува, всичко преминава през стомаха є, а там се намира центърът на човешкото тяло.
- Известно е едно ваше изказване, че "нищо в България не върви, но накрая всичко е наред". Какво ви накара да стигнете до този извод?
- Това "нищо не върви" е доста преувеличено твърдение. Вярно е обаче, че понякога всичко става трудно и тромаво. Тук хората лесно обещават, а протакат изпълнението, освен това разменят жестовете за "да" и "не". Като чуя някой да ми казва "няма проблем", знам, че проблем със сигурност ще има. Всичко това обаче са дреболии. А, да, и организацията невинаги е на ниво...
- Тя никога не е била сред силните ни страни.
- Така е, но има нещо, което ми харесва в цялата тази бъркотия - остава място за импровизации. А импровизациите не се отнасят само за музиката. Липсата на организационни умения българите компенсират с въображение и креативност. От две развалени машини могат да направят една работеща.
- Нека да поговорим за баща ви. По какъв начин ви е повлиял той?
- Баща ми е от малкото хора, които са ме оформили като човек. Една от тях е и Ана Томова-Синтова. От баща ми съм научила, че ако някой има талант, това не му дава основание да се държи надменно. Много пъти в живота се случва обаче обратното. Хора, които усещат по някакъв начин, че са по-добри в дадена област от другите, навирват нос и гледат с пренебрежение на по-малко надарените. Баща ми държеше на скромността и честността. Ако някой от оркестъра му например отидеше при него и започнеше да се оплаква от неприсъстващ колега, татко го прекъсваше и казваше: "Когато еди-кой си дойде, елате заедно да разрешим проблема." Естествено, проблемът моментално се разрешаваше, защото е много по-трудно да се срещнеш очи в очи с някого и да му кажеш "истини", които не са верни. Мразеше интригите и лъжите.
- Как би приел той групата ви Please, Shut Up, Band? Смятате ли, че би изпитал разочарование от факта, че не се занимавате с класическа музика?
- Не, по-скоро би го вълнувало дали влагам себе си в това, което правя. В Please, Shut Up, Band всички се раздаваме на сто процента. Може би всичко щеше да му хареса или пък нищо, но не това е важното. Аз съм убедена, че там, където е сега ? а аз вярвам, че хората, с които сме били близко свързани, не ни напускат напълно след смъртта си, - би бил щастлив да види, че се занимавам с това, с което искам. Когато отидох да уча в Бъркли, той знаеше, че съм привлечена от съвременната музика и ми даде пълната си подкрепа. И тъй като беше безкрайно интелигентен, ме накара преди да отида да уча, да поработя една година. "Трябва да се научиш да си изкарваш парите сама", ми каза и аз послушах съвета му и заминах за Испания. Друг негов съвет беше да поработя 2-3 седмици в някоя болница. Така преставаш да се оплакваш на всеки 2 минути, че те боли главата или стомахът и се изпълваш с благодарност към живота.
- Мъдри уроци...
- Да. Не забрави и да ме предупреди още за вредата от нощния живот и всичките му изкушения.
- Ако музиката не беше станала ваша съдба, с какво щяхте да се занимавате? Навярно с фотография...
- Пак с музика! (Смее се.) Благодарна съм на Бог, че не ми се е налагало да мисля по този въпрос. Иначе обичам да рисувам. Може би все пак бих се занимавала с деца или възрастни хора. Тук доста хора дават мило и драго за децата, но малцина обръщат достатъчно внимание на по-възрастните. Аз съм посещавала домове за сираци и съм наблюдавалата децата там - те са щастливи дори и без родители, без пари, нямат страхове, имат надежди за бъдещето, които липсват при старите хора.
- Как се зареждате, когато усетите, че силите ви се изчерпват?
- Когато съм много изморена, лягам на земята и практикувам биоенергийно дишане ? първо със стомаха, след това с гръдния кош. И колкото и да е невероятно, изпадам в транс, без да заспивам. Когато се събудя, се чувствам напълно преродена и заредена с енергия. Или ходя на Витоша - обожавам тази планина! Боли ме, че е толкова замърсена и осеяна с найлонови торбички. Всички говорят за опазването на околната среда, а дори една глава чесън да си купиш в магазина, пак ще ти я увият в найлон! Непрекъснато водя битки с продавачите, но те настояват на всяка цена да ми пробутат торбичка.
- Може би нямаме достатъчно уважение към природата...
- Не мога да кажа това. На Витоша е пълно с хора, които спортуват и изглеждат чудесно. Това означава, че са здраво свързани с природата. От друга страна, не проумявам как един човек, който я обича, с лекота може да изхвърли боклука си в нея.
- Сега, когато България вече е част от ЕС, кои недостатъци трябва да преодолеем, за да се приближим още повече до цивилизования свят?
- Обожавам България, но не мога да си затворя очите за липсата на каквато и да било култура по шосетата. Шофьорите тук карат безумно! В стремежа да се изфукат с колата си те излагат на риск собствения си живот и този на другите. Дори пътищата да се оправят, с този начин на каране убийствата по тях няма да намалеят. Вземете за пример тази чудовищна катастрофа край Бяла. Докато говоря, цялата настръхвам!
- Говорихме доста за България. А накъде според вас върви светът?
- Знаете ли, когато гледах "Страстите Христови", се разстроих ужасно. Не заради показаните мъчения, колкото от мисълта, че за 2000 години нищо не се е променило. Нищо. Съвсем малко хора са пробудени за истината... Всъщност не са толкова малко, но въпреки това нищо не се променя.
- Може би медиите са виновни, че промиват мозъците на хората...
- Телевизията, радиото и вестниците се надпреварват да отразяват само лошите новини. Заливайки ни с тази чернилка, те искат да притъпят усещането ни за недоволство. Целта на медиите е да създават пълчища самодоволни, безмозъчни хора с притъпени сетива.
- Как виждате себе си след 10 години?
- Надявам се да се занимавам с музика до края на този живот и през следващите, ако преражданията съществуват.
