Георги Данаилов е роден в София преди 70 години. Завършил е химия и физика в Софийския университет "Св. Климент Охридски", бил е асистент в Катедрата по органична и обща химия във ВХТИ, а през 1976 г. става драматург в театър "Сълза и смях". Често пише творбите си по действителни случаи. Автор е на сценариите за филмите "Деца играят вън", "При никого", "Хирурзи", "За къде пътувате?", "А сега накъде" (съвместно с Рангел Вълчанов) и др. Пиесите му са играни на много чуждестранни сцени. Носител е на международни награди за кино, литература и тв театър. Напоследък живее в с. Ковачевица.
С Георги Данаилов разговаря Кристина Патрашкова от в. "24 часа":
Как изглеждат България, софийската суета и действията на политиците от къщата ви в Родопите, г-н Данаилов?
- България изглежда все още красива, но по-боклучива, лесовете продължават настръхнали да се бранят от моторните резачки на горските палачи, съпротивата им се сломява с всеки изминал ден, хиляди пластмасови торбички отчаяно се веят по клоните, сякаш молят за пощада... Ние не заслужаваме хубостта на земята ни и ако спешно не ни се прелее ум, българската природа ще издъхне пред очите ни.
Преди години един местен възрастен учител ми се оплакваше, че не може да издържи в София повече от два дни. Вече напълно го разбирам. Някога понятията урбанизация, градски живот, носеха положителен оттенък, а "селянин" беше определение с надменна насмешка.
Сега господ да ги пази софиянците, защото не е тяхно царството небесно. Аз съм щастлив, че преди тридесет години си купихме и запазихме къщата в Ковачевица, и сега на стари години тя ми се отблагодарява стократно. А що се отнася до политиците, вредната радиация, която излъчват, почти не достига до нас.
Ако теглите чертата на изминалите години, какво остава под нея?
- Благодатта, че заблудите на комунизма бяха отречени, и проклятието, че побързахме да ги заменим с други.
Миналата година "24 часа" раздаде награда на достойни българи. Не са ли пренебрегнати днес обикновените достойни българи и кои са героите на новото време?
- Аз не знам критериите, по които сте определяли кои българи са достойни и кои не. Трудничко е! Ако затворник, осъден за предумишлено убийство, по стечение на обстоятелствата спаси живота на дете, постъпката му сама по себе си е достойна, но можем ли да го наречем достоен човек?
Има два вида алтруизъм - единият очаква или тайно се надява на признание, другият нарочно остава анонимен. Много е мъчно тези два вида да се разграничат напълно един от друг. Може би истински достойните хора не могат да бъдат разпознати и поради това няма да получат награда.
После, човекът не е предсказуем, възможно е благородният, който години наред е водил благочестив живот, неочаквано да прояви смайваща подлост! Историята познава и обратните случаи - доказани мижитурки в определен миг извършват величави постъпки.
А що се отнася до героите на нашето време, просто ще цитирам един забележителен драматург и същевременно доста съмнителна личност: "Тежко на онзи народ, който няма герои! Не, тежко на онзи народ, който се нуждае от герои!"
Днес живеем в години, когато се нуждаем от герои, лошото е, че си ги измисляме. Още от времето на Крали Марко сме придобили опит в това отношение. Лесно си измисляме героите, лесно ги величаем, кичим ги с титли, правим ги царе, генерали, академици, професори и точно толкова лесно се отричаме от тях.
Преподредили ли сме ценностната система на българина и кое е най-важното за нашенеца в днешно време?
- Да ви кажа право, смущават ме изрази от рода на ценностна система, християнски добродетели и така нататък - винаги си представям нещо като Периодичната система на Менделеев, в която всяко квадратче си има по една ценност с пореден номер и определено тегло.
Помислете си, ако в ценностите се отразяват по някакъв начин десетте божи заповеди - то коя от тях не сме погазвали. Аз лично не съм убивал хора, но за останалите повели не се заричам. Късно е да се покайвам, въпреки че не съм загубил способността да се оправдавам.
В природата на човека тържествува стремежът към оцеляване. Биологично и духовно. Биологичният стремеж е ясен, той не се различава от животните, духовният е този, който прави хората човеци.
В смутното време, в което живеем, "ние преди всичко трябва да мислим как да закърпим скъсаната си черга" - казал го е Бенковски на Оборище. И от тогава само повтаряме тия думи, но чергата си остава съдрана.
Успяват ли според вас политиците да убедят хората, че работят за тях? Самият вие сваляте ли шапка на някой политик?
- Напоследък чета една много интересна книга - за интелектуалната история на двадесети век. В нея авторът настоява, че политиката е вид интелектуална дейност и аз, макар и с малко неприязън, трябваше да се съглася с него.
Ще цитирам Роналд Рейгън, който е имал доблестта да заяви: "Политиците не мислят за бъдещите поколения, а за бъдещите избори!" Като знаем това, можем да си отговорим на повечето подобни въпроси. В историята има извънредно малко случаи, когато някой доблестен мъж е рискувал политическата си кариера заради идеите, които изповядва.
Но летописите изобилстват от примери, когато са сключвани съюзи между врагове. Те упорито се мъчат да убедят себе си и другите, че се съюзяват заради благото на народа,а не заради благините на властта.
И когато ме питате дали свалям шапка на някой политик, ще ви отговоря по ганьовски - свалям, стига да знам колко ще се задържи на власт.
Но честно казано, между Чърчил и Нилс Бор, които спорили за атомната бомба, се покланям на Бор. На шега - наистина, не ме учудва безнравствеността на политиците, учудва ме безмозъчното ни преклонение пред тях.
Не ви ли липсва артживотът в столицата?
- Той на мене не ми липсва, аз на него може да липсвам! Истинските художествени събития в столицата са толкова рядко, че мога да си позволя лукса да измина разстоянието от Ковачевица до София.
Разкажете повече подробности за новия проект с Рангел (Вълчанов, бел. ред.).
- Ние от пет годни мъдрим този наш нов проект, двамата порядъчно остаряхме, докато го отхвърляха, отлагаха, обсъждаха, вече не си спомням колко"синопсиси", "трийтмани"и тям подобни трябваше да пишем, за да убедим няколко души, че е интересно да се направи филм със същите актьори, които преди двадесет години са участвали във филма "А сега накъде" и са допринесли за неговото публично и международно признание - да ги поканим да се съберат на едно място и да видим как са се променили за изминалото време.
Разбира се, трябваше да има случка, обединяващ сюжет, които да събудят интереса на съвременния зрител, трябваше да се направи нещо като клип от сцените на предишния филм, така че да се вижда развитието на съответния герой актьор.
Сюжетът трябваше да бъде отворен, да търпи импровизации на терен в зависимост от развитието на актьора герой, нещо, в което Рангел е доказан майстор. Така че в самия сценарий ние създадохме предпоставки за подобен похват.
Очевидно отначало не ни разбраха, както при случая с учителя по математика, който казвал: " Обясних им го веднъж - не го разбраха, обясних им го втори път, пак не го разбраха. Обясних им го трети път - аз го разбрах, те пак не можаха да го разберат!"
Но всичко това ни беше наистина от полза. Започнахме да разбираме идеята си! Сега остава да намерим достатъчно пари, за да направим филм. Аз моята работа съм си свършил, така че и да се преселя в отвъдното, Рангел ще се справи, даже ще бъда благодарен на господ, че няма кой да му се пречка и бърка. Но ако с него се случи нещо - ще е виновен само господ!
Как си представяте страната ни след двайсет години например?
- Надявам се, че представите ми ще бъдат напълно опровергани. Песимизмът винаги е изглеждал по-мъдър от оптимизма. Хилядолетия обаче той непрекъснато е бил опровергаван.
Има ли заблуда, която не можете да си простите?
- Да живееш - значи да се заблуждаваш! Важното е да го правиш с умение и радост.
