Първите спомени са от пристанището – С такова нетърпение очаквах да се покаже първо комина, а после дори и очакваща подскачах от звука на тържествената му свирка. Сякаш казваше „Здравей , тук съм!”
После бавно поемах хванала майка си за ръка през хвърления към понтона мост, и след двадесетина крачки влизахме и сякаш се сливах с реката.
Песента на машините още кънти в ушите ми- „трак-трак,трака-трак” и вече се носехме по вълните. Най-вълнуващо беше изкачването ми на палубата и по-точно, на най-последната точка, там където се вдигаха мехурчета и реката приличаше на клокочещ водопад.
Какво не бих дала сега да се понеса от единия край на България до другия с онези кораби, с които сякаш съм пътувала и в предишен живот. Нали знаете песента Ню Йорк – на Франк Синатра, щом я чуя, винаги си представям кораба порещ вълните и аз на палубата.
Дали това е само в миналото? Ще се възроди ли то и реката ще заприлича ли на магистрала от кораби, а не каквато е сега - самотна? Строим магистрали, пътища, а старите естествените пътища сме занемарили…
Колко пъти съм се питала, а какво ще е – невъзможно ли е да има магистрала или поне път по протежението на естественият път- река Дунав през БЪЛГАРИЯ?
Пак там, някъде в детството пред очите ми се мятат едри чиги, щука,сом- след богат улов на баща ми. Още виждам съсухрената ръка на леля ми Иванка, подаваща увити в новия брой на вестник Работническо дело, току-що уловеният облез. Това беше най-върховната рибка, която майка им приготвяше на поне два вида саламури, с печен облез върху печката или котлона, или с пържен облез, с чесън и угасен във вода.
Когато за първи път опитах риба шаран в гр.Русе, не можех да повярвам, че това е истинска риба! Няма я онази рибена миризма с която съм откърмена… Такава миризма идва от свободните рибки, като онези „щастливи” кокошки, чиито яйца трябваше да бъдат върха…
Върха ще го постигнете когато наистина ги пуснете на свобода, както рибките в река Дунав, ако наистина се грижите за тяхното щастливо плуване.
Но как да има, като и водата не е същата. Виждали ли сте дъното на р.Дунав? Скоро и аз не съм, но там където съм израсла се виждаше. Е, нямаше пясък, а едър чакъл, в който се оглеждаше и слънцето… Този отблясък, малко се помрачава от оня след обед, в който брат ми се давеше и викаше- „майко, майко” и ние всички мислехме, че показва поредния номер.
Когато някой извика „детето се дави” и лодката с рибаря се устреми навътре, а майка като полудяла хукна надигнала пола –макар, че незнаеше да плува, аз извих глава към реката и видях хипнотизирана всичко това. Спаси го една жена, която беше най-близо и всички въздъхнаха с облекчение…Жените се заловиха с прането на черги, а ние /аз майка и брат ми се запътихме/ с бързи крачки нагоре, нагоре на около 300 метра където беше нашият дом.
Всяка сутрин се събуждах с поглед към реката, която се виеше и от прозореца на къщата ни приличаше на синя лента прекосена от пътеката на изгрева и залеза вечер…
Много са нейните ползи, макар и понякога да причиняваше беди… Напролет като придойдеше заливаше старателно обработените зеленчукови градини и нямаше нужда от мотори и помпи за да се полеят лехите… Но ако се хванат умело – тези води стават вълшебни. Такъв вкусен зеленчук се ражда -сочни чушки и домати, а за дините от бостана на дядо не искам да говоря. Истински елексири, цели чували дини и пъпеши. И ядяхме на воля. Тогава някой ми беше казал, че дини се продават на парченца, а аз му се изсмях, просто беше абсурдно за мен при това изобилие.
Къде сега се ползва водата на Дунав за поливане ? Едва ли някъде по българското крайбрежие? А зеленчукови градини има ли? В Гърция, Турция да, но в България не.
Нека да си спомним доброто старо минало и направим така, че то да се възроди.
Толкова ли е трудно да плуват български кораби, да създадем и отглеждаме български зеленчуци, като съберем и насочим капките вода вливащи се в р. Дунав в наша полза, за нашето благо!?
