Капка по капка: пътуване по вода из някои от големите европейски столици

Упътване: Употребата на чадъри, дъждобрани и всякакви риболовни принадлежности, които застрашават да нарушат естествената връзка човек-природа и/или екоравновесието на Земята, както и правата на околните същества е строго забранена. Моля, използвайте (водните ресурси) по предназначение! Без ограничения на възраст, пол, национална принадлежност.

***

„Топъл дъжд , чакан дъжд ,плиснал в миг и отшумял .Как светът изведнъжстана по-красив и бял ."

(Две минути по-рано)

Днес Будапеща е пастелно сива и мокра. С приятелката ми, унгарка, смело крачим напред, „вече сме мокри, защо ни е квартира" (както пеят Фамилия Тоника). За да не мислим за подгизналите си и кални крака, си измисляме игра: кой ще се сети повече песни, в които се пее за дъжд на родния си език. С подобаваща фалшивост в гласа и за радост на околните запявам на чист български една от златните песни на Силвия Кацарова (Апропо: откакто живея в Будапеща, винаги съм се чувствала прекрасно от факта, че мога да си пея и никой да не ме разбира).

„Once upon a time, there was a river that joined and divided cities, inspiring devastating loves and irrational hatred."

Пишейки това есе, вече на сухо пред компютъра си, си давам сметка, че на Будапеща вода изобщо не и липсва: наскоро прочетох в едно списание следното изречение: „Имало едно време река, която свързвала и разделяла градове..." (Будапеща е разположена на двата бряга на река Дунав и е резултат от обединението на трите градчета Буда, Пеща и Обуда през 1873-та година). Е, ако и сега някой оспори способността и отговорната задача на Зеления Дунав да свързва и разделя съдби, наред с протегнатите като човешки ръце мостове, разрушавани от човешката глупост и нелепието на войната и отново съзидавани от порива да бъдем свързани, да бъдем заедно. Споменавайки Втората световна си мисля как тя е успяла да оцапа дори бистрите води на Дунава с кръвта на своите жертви. На брега на реката, недалеч от Парламента, едни не доброволно забравени и никога повече не потърсени обувки пазят спомена за редиците застреляни, за които водите на Дунава са били едновременно наказание за техния произход, спасение от несправедливия живот, гроб за телата и вечен дом за душите. Ирония на съдбата, нали? И преди да затворим страницата за водата и войната, поклон пред жестоката находчивост на човешкия ум да използва дори капката като средство за мъчение: „Китайско водно мъчение е популярното име за метод на мъчение, при което вода бавно капе върху челото на човек, твърди се, че докарва жертвата до лудост. Тази форма на мъчение била описана под различно име от Хиполитус де Марсилис в Италия през XVI век." ... Евала!

Капка по капка (използвана по предназначение!), океанариум! Мисленото ни „водно пътешествие" ме отвежда в Лисабон (Лисабон е разположен на двата бряга на р. Тижу, която се влива в Атлантическия океан съвсем близо).Нека ви разкажа за рибите, моля ви: Разгледахме временната изложба от костенурки и после влезнахме в същинския аквариум. Много е подобен на този в Барселона: гигантски морски костенурки, акули и различни по размер чудати риби.Колкото повече ги гледах, толкова повече се впечатлявах колко са грозни и красиви едновременно. Най-невероятни бяха пингвините!Пренасят тежестта от крак на крак, разхождат се толкова нескопосано по скалите и изкуствено създадения им лед и изведнъж ... пльок! Буквално се катурват във водата като чувал с картофи! Страхотни са!:) Другите също толкова сладки и два пъти по-непукисти бяха видрите! Лежат по гръб, с предни лапички на коремчето и сякаш крещят: "Вие си ме гледайте колкото си искате, дреме ми на шапката!" Задружно семейство риби... Страховити озъбени акули... зарити „до чело" пясъчни риби... В главата ми вълнообразно започват да се зараждат екзистенциални въпроси от рода на: ПРИРОДАТА и човека (започвам да изпитвам чувство на вина за това, че предишния ден съм обядвала в рибен ресторант и си представям как тази несимпатична акула би ме схрускала на закуска); колко добри актьори са океанските обитатели, събрани от близо и далеч между стъклените стени на този аквариум -- преструват се, че им е добре и се чувстват като у дома си, а всъщност само изпълняват професионалните си задължения да забавляват човеците (дали не им приписвам повече умствени възможности, отколкото притежават?!); в съзнанието ми изниква следната картинка: 1000 години по-късно, семейство човеци, с малко човече, в изкуствено създаден му дом с градина, се усмихва на еволюиралите си последователи през стъклена преграда... Тъжно! Кошмар!Златно правило: Не правете това, което не искате да ви се случи на вас!

Да поиграем на една игра: аз ще си намисля най-общо казано „нещо" от заобикалящия ни свят, ще си представя, че в действителност аз съм това „нещо", а вие трябва да познаете какво съм. Ще ви помагам с до болка познати изтъркани факти, облечени в думи и никому неважни чувства, цветове, аромати и усещания... Започваме!

1.       Познавате ме от уроците по химия. Малко от вас знаят, че истинското ми име по лична карта е Водороден оксид.

2.       Нямам нито цвят, нито мирис, но човеците ме виждат ту черна, ту синьо-зелена, ту червена... (Черно море, Зеления Дунав, Червено море)

3.       Имам три тоалета и мантия-невидимка. (Трите агрегатни състояния на водата)

4.       Аз съм 71% от всичко, което някога някъде можеш да видиш.

5.       Едновременно съм жива и мъртва. (Живата вода / Мъртво море)

6.       Повече обичам мъжете и слабите хора (Жените имат по-малко процентно съдържание на вода от мъжете. / Дебелите хора имат по-малко процентно съдържание на вода от слабите.)

7.       Ти не можеш без мен! (Водата играе съществена роля за поддържане живота на Земята.)

(ВОДА)