Какво ни дава майката Природа? Блага от първа необходимост -- храна, вода, кислород и храна за душата -- красота, вдъхновение, хармония. А какво й даваме ние? Фабрики, токсични, радиоактивни отпадъци, разрушение... Не съм първият, нито последният човек, който се замисля -- „Часът на Земята", „Rainbow Warrior", „Да изчистим България за един ден". Всички тези кампании и идеи ги свързва не само общият замисъл -- да спасим природата, но и организаторите им -- влиятелни, световни, заможни компании. Но как един-единствен обикновен човек, като теб и мен, да се отблагодари на Природата, да я опази от тонове замърсяване, да спаси планетата? Аз открих как... капка по капка.
Природата още от праисторически времена е удовлетворявала основните потребности на човека. Тя е източник на блага, които и до ден днешен приемаме за даденост, не ги оценяваме по достойнство, не се замисляме за тяхното значение, но ако ни бъдат отнети, ей така, да видим какво ще стане, само за един ден, то половината от човешкото население ще измре. Ами красотата на природата и вдъхновението, което носи на хората? Дялът на пейзажите в изобразителното изкуство, литературата, музиката, танците е огромен. Само в момента се сещам за Годишните времена на Вивалди, за „Отечество любезно, как хубаво си ти" на Вазов, за романтизма, а ако се направи мащабно и подробно проучване сигурно ще се запълнят томове с примери. Дори в техниката и архитектурата дизайните са вдъхновени от живите природни форми. Оказва се, че Природата се грижи както за физиологичните ни, така и за духовните ни нужди. За мен лично Тя има специално значение. Природолюбител съм по рождение -- майка ми твърди, че в шкафчето ми в детската градина е имало събрани камъчета, тревички; в четвърти клас нямах търпение да се прибера вкъщи и да занадничам през обектива на микроскопа си(не беше електронен, разбира се, но да си призная честно, много интересни неща се виждаха); винаги съм изпитвала огромно и неповторимо удоволствие, когато съм сред природата -- на пикник, на разходка, на поход, на хижа. Не знам дали силната ми връзка с природата се дължи на това, че съм израстнала в балканско селце и съм учила в училище до гората(китен двор с много дървета, тишина и спокойствие, без никакви главни пътища и автомобили). Обаче това, което знам със сигурност, е, че съм неразривно свързана с природата, нуждая се от нея, за да съществувам, иначе душата ми се загубва някъде из всекидневните тревоги и работа, лута се немила-недрага из мръсната бетонна джунгла и се задушава от градския въздух и суетата, забързаността на ежедневието. Природата ме поддържа жива, дава на душата и дори на тялото ми това, което хората не могат.Чак след като се преместихме в града обаче, си зададох въпроса: „Какво правиш ти, за да се отблагодариш за безплатния O2, който ти се отпуска безвъзмездно всеки ден, час, всяка една секунда?" и осъзнах, че не може природата само да дава, а ние само да взимаме. Още в Библията се намеква, че човекът е „божие творение, венец на всички същества". Открай време се смятаме за най-висшите, най-развитите, най-способните същества на цялата планета, последното ниво на еволюцията. Тогава защо използваме безскрупулно ресурсите на планетата, убиваме, унищожаваме, изследваме -- правим „аутопсия на живи същества - националности, култури и светове" „в името на науката и на развитието на човечеството", бъркаме се там, където не трябва -- замърсяваме околната среда с нашата дейност, източваме ресурсите, дори и невъзобновяемите, избиваме други видове, сеем опустошение и разруха? Не само че използваме безсрамно всички ресурси на Земята, но и на всичкото отгоре я рушим. Ние, хората, сме чисто и просто един биологичен вид , точно като биологичния вид тигър или биологичния вид лъв, или биологичния вид вълк. Нейните ресурси не са само наши, Земята НЕ Е НАША. Тя е общ дом, който делим с хиляди други биологични видове. А те имат същите права като нас да използват ресурсите й и да живеят спокойно на нея. Човекът се смята за последната крачка на еволюцията, но може да са окаже, че е последното спъване на еволюцията. За щастие съществуват хора, които не могата да стоят настрана и да гледат безучастно случващото се -- несправедливостта, егоизма, нехайството. Аз съм един от тях. Затова от известно време съм и природозащитник, а не само природолюбител. Една от многото, защото още след Първата световна война е поставена темата за замърсяването на околната среда и справянето с него. Световният фонд за дивата природа е създаден през 1961г., а „Грийнпийс" - през 1971г. Преди около две-три години дори и в моя град -- Казанлък -- бяха „инсталирани" цветни контейнери за разделно събиране на отпадъци. Обществото започна да се отваря за тези проблеми и да прегръща решенията. А в сегашно време дори за големите, богати организации „зеленото е повече от цвят". Въпреки големите съмнения, че това е чисто и просто маркетингов и рекламен трик да бъде привлечена нова потребителска група, ми остава само надеждата, че наистина са загрижени за Природата. Вече да си „еко", е дори модерно. И всички завладени от еуфорията, че могат хем да са модерни, хем да са съвестни граждани и добри хора, се включват в разни кампании със съмнителен резултат, купуват продукти със зелени опаковки или от рециклирана хартия... Обаче това не е достатъчно. Не достатъчно да излезеш да изчистиш „за един ден" парковете, реките, язовирите, квартала. Да, ще ти стигне да успокоиш съвестта си, че си изпълнил своя свещен дълг на природозащитник за тази година, че си направил нещо за тази Земя и си дал възможност на бъдещите поколения да видят със собствените си очи, на живо, а не в книжка, биологичния вид тигър. И все пак не е достатъчно, защото „природозащитник" е титла, която трябва да се заслужи. Екологията не е моментен, единичен изблик на добра воля. Тя е начин на мислене, начин на живот, а за мен е навик. Впрегнах малки, незначителни, ежедневни неща в помощ на Природата. След това те сами си станаха навици. Не се и замислям, когато трябва да стигна до дома си - 47-ми апартамент на 8-мия етаж, краката ми тръгват по стълбите и вече дори не тъгуват за стария познайник -- асансьора. Ръцете ми сами знаят кой беше цветът на контейнера за хартия, вече без да се замислям или чудя. Няма да споменавам за едностранно принтиране, изключване на електроуреди, спиране на вода, когато не са ни необходими, защото се надявам, че повечето хора вече не си позволяват това разхищение на ресурси. Важното е да обичаш природата, да си природозащитник по дух, защото тогава всичко, което правиш, ще е и с мисъл за природата, за въглеродния, за човешкия отпечатък, който оставяш след себе си.
Сигурно сте чували за „ефектът на пеперудата" - "Когато в дъждовните гори на Амазония една пеперуда размаха крилца - тя предизвиква ураган в Мексико"обяснява прочутата пословица. Дори и Теорията на хаоса не може да потвърди категорично това твърдение. Едно е сигурно: верността на основната вложена идея е неоспорима - едно малко, на пръв поглед незначително действие може да причини огромни последици и само от нас зависи дали те ще са вреди, или не. Точно това се изисква от всеки един -- малко, незначително усилие, промяна във всекидневието. И когато се сумират тези малки крачки, се оказва, че с общи усилия сме постигнали невъобразимо големи резултати. Че сме променили положението към по-добро. Че от капка става океан. Всъщност ние не трябва да спасяваме планетата, а просто да спрем да я рушим.
