Капчица Роса

Капчицата Роса – Росица отвори очички и заблестя от щастие върху теменужката до поточето в планината. Наоколо беше чисто – нямаше ги лъскавите опаковки и стъклените бутилки. Росица прегърна цветето, пое аромата му и затанцува с полъха на свежия ветрец. Пръсна се от радост на хиляди теменужени капчици. Какво се беше случило? Росица се беше родила като росна капчица върху жълтото минзухарче до същото това поточе. Искаше да опознае света и се понесе с поточето.

 - Ще стигна ли до морето? – попита тя.

 - Разбира се, вярвай в мечтите си – избълбука поточето.

 - А каква е твоята мечта? – поиска да чуе капчицата.

 - Планината да бъде излекувана от боклуците наоколо – отговори поточето.

Росица каза, че вече има и друга мечта – да върне чистотата в Природата, а поточето я предаде на гребена на вълната в Дунава. /Беше чуло един български актьор да казва, че от всеки зависи дали ще е на дъното в мътните талази на реката или на гребена на вълната, а тази капчица беше смела и силна, имаше красиви мечти и заслужаваше да е сред най-бистрата вода на Дунава./ Капчицата, от повърхността на реката, гледаше високите върхове, гъстите гори, пъстрите полянки и се дивеше на цялата тази Красота!

Изведнъж Росица попадна в някаква ръждясала тръба. Натъжи се, защото изгуби свободата си, прилоша ‘и, отровена от ръждата. Скоро се изля от чешмата на семейството на Петър в някаква бутилка. Болното момче отпи една глътка и се почувства по-добре, защото пое мъничко и от капчицата Росица, а тя носеше здравето на планината. Родителите на Петър го заведоха на море, за да се излекува от кашлицата. През тази ваканция щяха да отидат и в планината, за да играе на чист въздух. Петър живееше в замърсен град. По цял ден стоеше пред компютъра в апартамента с ръждясалите водопроводни тръби и не играеше навън. На плажа момчето изля бутилката и капчицата Росица се потопи в морето.

Ето, сбъдна се мечтата ‘и!

Скоро тъмни и навъсени облаци се настаниха ниско над водната шир. Раздираха се от огнени светкавици. Природата изливаше целият си гняв над хората в малкото корабче. Хората изживяваха ужасяващи минути. Корабчето се губеше сред огромните вълни и като по чудо отново се появяваше сред разяреното море. Морските капчици искаха да убият хората, а с тях и злината им. Миналата седмица от голям танкер се изля нефт и се разпростря на няколко километра. Задушиха се девет делфина и хиляди пъстри рибки. Вината беше на хората! Капчицата Росица вярваше в Добротата на Човека, че той може да осъзнае грешката си и да се промени. Убеди морето да спаси корабчето и да даде шанс на пасажерите. Морето беше великодушно и им подари живота.

Хората, преживели страшната буря, почувстваха мощта на Природата и решиха да използват енергията на водата, вятъра и слънцето. Престанаха да замърсяват. Росица беше щастлива! Хората се научиха да ценят Природата и се грижеха за нея. Капчицата, се предаде на сладката умора след извършеното от нея добро дело. Наслаждаваше се на прекрасния изгрев. Небето, морето, мокрият пясък – всичко беше обагрено от цветовете, на раждащото се слънце. Росица се улови за прекрасен слънчев лъч, той я залюля и я издигна към облаците. Оттам тя обхвана с погледа си цялата Земя – чиста и свежа, отблагодаряваща се на хората. Капчицата се събуди върху теменужката до поточето. Петър беше там – в Планината с природозащитниците, които почистваха около поточето. Момчето тичаше с хвърчилото си здраво и силно!