„Значи, това е Големият океан", мислеше си Капчица, докато навлизаше все по-надълбоко във водата. „Просторът, свободата, чистотата!", сега малката водна капка разбираше защо по-големите и сестри не успяваха да отговорят на въпросите и и да обяснят достатъчно образно живота в океана. Това просто не можеше да се опише. Трябваше да се види и да се почувства.
И Капчица виждаше и чувстваше с цялото си същество - водата, въздуха в него, живота... Сама в огромното синьо, тя не се чувстваше никак самотна. Беше част от нещо голямо, дълбоко свързано като атомите, изграждащи материята, и нямаше търпение да го изследва.
Затвори за момент очи, пое си въздух и заедно с него малко смелост, за да повдигне листата на брадатото водорасло, зад което се криеше. „Брадато, ама че име!", позасмя се малката и изскочи право по средата на една от първите морски магистрали - „Нептун". Направо и се зави свят от цялото движение наоколо - риби-клоун, октоподи, медузи. Всеки бързаше натам, накъдето бързат рибите, когато никой не ги гледа. Капчица се опита да заговори някои от тях, но никой не и обърна внимание. Всички изглежда имаха по-важни задачи от разговорите с новобранци.
Реши да излезе от отъпканите, шумни пътеки и да се поразходи на спокойствие в парка. Там обаче гъмжеше от малки рачета, дошли да упражняват уроците си по здраво прищипване на жертвата и Капчица побърза да си тръгне, преди да се е превърнала в една от тях. „Виж, как една капка може да си отиде заради едната случайност!", помисли си тя и излезе от парка.
Пред него имаше наредени няколко стари пейки-миди и тя седна в една. На дъното и спеше малък розов бисер и Капчица бавно се стече по облите му страни. Беше чувала, че бисерите знаят чудни истории за морето и ги разказват, когато си добър с тях. Бисерът на Капчица не беше от общителните, но тя беше готова да чака колкото е необходимо. Тъкмо започваше да обмисля колко хиляди минути са минали, когато чу странен, стържещ шум. След това, ненадейно, пейката се стресна и хлопна навеса си. „Тия миди са като щрауси, като се изплашат и си крият главата", ядоса се капчица и се загледа в потоците вода, които минаваха през пейката, през нея и през бисерчето. Нещо ги дърпаше нагоре, но докато мидата не овладееше проблемите си със стресовите ситуации, нямаше как да разбере какво е.
Определено се движеха и то като че ли нагоре. Капчица усещаше това по промяната във водата - от по-възрастните капки знаеше, че нагоре водата става по-светла, по трудна за дишане и по-мръсна. „Определено по-мръсна", съгласи се тя, докато старателно чистеше страните си от полепналата по тях гнусотия. Накрая движението спря, водата рязко се отдръпна - все едно някои отвори крана на голяма чешма, въздухът се смени с някакъв остър и леко солен, какъвто Капчица не беше дишала досега.
Мидата най-сетне реши да полюбопитства къде е и се отвори, за да покаже на водната капка, че е в нещо като одеало, но с много дупки и възли. „Това хората са били беден вид, за да си ползват чак толкова протъркани вещи", зачуди се капчица. Нямаше обаче много време да размишлява върху ежедневието на човешкия род, защото един негов представител грабна пейката и, разчупи я като последния вандалин и грубо издърпа бисера и обвилата се около него Капчица. „Красавица!", каза плътен глас, като на дънна риба, ядосана и гладна от напразното висене в мътилката.
В момента, в който грубите пръсти на мъжа се впиха в тялото на водната капка, тя реши, че е крайно време да се вземе в ръце и да се погрижи за себе си. Започна да се концентрира върху лявата си част, малко по малко да забравя, че е материална и се плъзна по ръката, която я държеше. Легна на гърба на вятъра и за момент се остави напълно на усещането да лети. Толкова се беше упоила от порива, че за малко да падне при удара с някакъв облак. Бързо обаче се опомни, когато видя, че той е пълен с други като нея -- големи, малки, любопитни, отегчени, сини, сиви, бели - ВСЯКАКВИ! Разговори се с една млада капка на нейните седмици. Тя и разказа, че била родена тук горе и че никога не била виждала море. Знаела обаче какво е делтапланер /Капчица не знаеше какво е това, но не искаше да изглежда необразована и си замълча/, разликата между три вида морски вятър и къде в облака има повече място за сън.
Капчица много се зарадва на новата си приятелка. Вече имаше с кого да споделя страховете и мечтите си. Не можа обаче дълго да се нслаждава на новото си щастие, защото на облака му натежа твърде много от тях и с едно силно разтърсване на главата си изсипа нея и всичките и нови познайници долу. Малката водна капка не беше валяла никога досега. Първоначално малко се изплаши, но после взе да и харесва. Беше като летенето, но малко по-страшно. Приземи се леко тромаво, но пък сравнително точно върху някакво зелено листо. Реши да поспи и на сутринта да направи проучване къде се намира.
Капчица не знаеше какво е пустиня, но ако знаеше, вероятно би я нарекла ад. В този ад капките умираха бързо и бяха по-ценни от бисерите в морските пейки. Водната капка не успя да изпълни своя план - някъде по средата на съня и, пълен с русалки, бели облаци и скъсани човешки одеала, една трепереща женска ръка вдигна листото, в което беше тя и на един дъх изпи няколкото хиляди водни капки в него. Капчица полетя стремглаво надолу. Не можеше да затвори очите си от нещата, които виждаше - като че някой регулираше с вълшебна пръчица движението на водните капки. Те поемаха по различни тръбички, ставаха част от различни органи.
Капчица не знаеше къде е нейното място, никой не я беше учил какво да прави. Оглеждаше се объркано наоколо и вървеше без посока, докато не стигна до овалното, туптящо сърце. Топлината му я обгърна и я приласка. То и разказа, че напоследък е много натоварено, защото жената, на която принадлежи, се тревожи за болното си дете. Дете, това било нещо като малка капка, един вид малък човек. За един миг Капчица разбра къде трябва да отиде. Кристално ясно пред нея засия идеята, че в един свят, в който хората събират такива като нея в листа по земята, тя ще може да донесе утеха.
Забърза се към горната част на жената. Там, малко над отвора, през който беше влязла, имаше две езера и в тях трябваше да се гмурне Капчица. Прецени точно през кои коридори да мине, кои да избегне, защото водят на другаде и успя да достигне своята цел. Затвори очи, повтори си колко е важна и си припомни как се вали. Но този път не от облак, а от човешки очи.
Някъде насред пустинята, в окото на изпепеляващата жега, една жена държеше в скута си дете и пееше тъжни песни, които изпращаше нагоре за боговете, които може би решаваха дали малкото да живее или да умре. Жената пееше и без дори да осъзнава от окото и се отрони сълза. Малката водна капка се търкулна върху бузките на спящия малък човек и взе от огъня, който изгаряше страните му. След това въздъхна и засънува живот.
