Българите като бежанци

П рез прехода българското население преминава много бързо от състояние на крайна уседналост към изключителна мобилност.

Докато по времето на комунизма само няколко десетки хиляди напускат страната, през петнайсетте години преход според някои оценки броят на напусналите достига до 10% от населението.

В средата на XX век незаконното напускане на България или просрочването на разрешения престой в чужбина се третират не само като административно нарушение, но и в части от периода като углавно престъпление.

В първите години след Втората световна война бежанци са преди всичко монархисти, членове на опозиционните партии, несъгласни с режима или с провежданите реформи. Голяма вълна има след национализирането на земята.

Страната напускат основно млади мъже, градски жители с високо образование. Те минават през лагери в Югославия или Гърция, след което се насочват към различни западноевропейски държави, Канада и САЩ. От началото на 50-те до падането на Берлинската стена приблизително търсят убежище извън България 20 000 души, като голяма част получават статут на бежанец.

След 1989 г. на основата на броя подадени молби, законодателните промени и вариациите при признаването на статута на бежанец или временна закрила можем да разграничим три основни периода.

Първият период (1989 - 1993) е свързан с премахването на изходните ограничения от България, което води до огромно увеличение на емигрантите и молбите за убежище. Търсещите убежище нарастват от 562 през 1988 г. на 7268 през 1989 г. (в тези числа не са включени бежанците към Турция).

Седемдесет и два процента от молбите за убежище на български граждани през периода 1989 - 1993 г. са подадени в Германия. Сред първите бежанци там са български турци, които установяват контакти с турски мигранти от предишните миграционни вълни. Немските турци се превръщат в техните първи работодатели, джамиите - в място за среща, а религиозните организации - в значима защитна мрежа, която осигурява както помощ в ежедневието - храна, дрехи, подслон, така и помощ в комуникациите с институциите и в процеса на убежище или миграция.

Една от характеристиките на периода е постоянният спад в броя на признатите молби за убежище. Ако през годините на комунизма за жителите на Източна Европа е проблематично излизането от собствените им страни, след 1989 г. изходните ограничения от страната са заменени с входни ограничения в страните на дестинация. Както за българите, така и за другите източноевропейци приемащите страни още в началото на 90-те години започват да отказват бежански статут и да третират гражданите им като необосновано искащи убежище.

Краят на периода е подписването от България на Женевската конвенция през април 1993 г. и протокола от Ню Йорк през май същата година. Тези формални обвързвания на България, демократичните промени, напредъкът в зачитането на правата на малцинствата, както и желанието на приемащите страни да ограничат потоците от искащи убежище водят до включването на страната в листите на сигурни страни от мнозинството западноевропейски държави.

Вторият период (1994 - 2000) след падането на Берлинската стена се характеризира с относителна стабилност на годишния брой подадени молби за убежище. След 1994 г., когато са подадени 7300 молби, броят им спада. За това време молбите за убежище са 23 300.

Приоритетно направление отново е Германия, след нея е Белгия, като според експертни оценки преобладаващата част от българските граждани, подали молби за убежище през периода, са от ромски произход - около 70% за Белгия.

По това време сред първите 10 направления на търсене на убежище се появяват две централноевропейски държави. Чехия е дестинация за близо 3000 български кандидат-бежанци, Полша - за 560. Новата тенденция е характерна за всички страни от ЦИЕ, които се превръщат в страни на дестинация или транзит на мигранти или на търсещи убежище.

Подписаните от България споразумения за реадмисия с основната част от страните - дестинация за българите, търсещи убежище или трудови мигранти - ограничава още повече възможността за убежище или друга форма на защита. Молбите им се разглеждат по съкратена процедура или се обявяват за неоснователни непосредствено след завеждането. По тази причина броят на българи с признат статут на бежанци през този период се доближава до нула.

През третия период (2001 - 2006) стойностите на подадените молби за убежище се задържат високи, въпреки че българите не могат да получат бежански статут. За пръв път от началото на 80-те години Германия не е водещата дестинация за българите, търсещи убежище. Първото място се заема от Швейцария. За разлика от преди няма припокриване между основните направления за миграция и за искане на убежище в Европа. Искащите убежище са насочени основно към Северна и Централна Европа, докато водещите миграционни направления са към Южна Европа - Испания, Гърция, Италия.

Средните годишни стойности на броя на подадени молби от български граждани през трите анализирани периода варират в широки граници: за първия период те са 19 596, за втория - 3328, а през настоящия, трети период - 2599.

След началото на прехода броят на българите с признат статут на бежанец спада. Успоредно с това, но по-бавно, намалява и броят на българите, искащи убежище. Често след отхвърляне на статута искащите убежище продължават трансграничното движение в друга форма.

1989 - 1993 Историята на Стефан

През ноември 1989, при падането на режима на Тодор Живков, Стефан е студент в Пловдив. През пролетта на 1990 заминава заедно с отбора си на състезание в Италия. След края на състезание заедно с трима приятели решават да пробват "да се предадат" като търсещи убежище в съседна Швейцария.

На швейцарска територия се обръщат към местните власти с молба за убежище на базата на дискриминация и липса на демократични права в България.

След няколко седмици в бежански лагер тримата получават временен статут, място в общежитие, храна и право на работа. Това време Стефан си спомня с възможността да работи и добра заплата; парите, които праща на родителите си в България; новите познанства с хора от най-различни националности в общежитието; курсовете по езици и т.н. По време на престоя си подава документи за емиграция в Австралия и Канада, но тъй като все още не е завършил образованието си и е ерген, получава отказ.

През есента на 1991 Швейцария признава България за сигурна страна и отнема временния статут на Стефан и приятелите му. Междувременно един от тримата е получил емигрантска виза за Канада, вторият поема риска да остане нелегално.

Стефан се прибира в България. Няколко години след това печели лотарията за зелена карта за САЩ, където живее в момента със съпругата си и дъщеря си.

1994 - 2000 Историята на Орхан

Орхан е от Северна България. Преди смяната на режима работи като шофьор към ТКЗС. В началото на 90-те е съкратен, а жена му е по майчинство след раждането на второто им дете. След като търси безуспешно работа, през 1993 решава да замине за Белгия. Избира страната, тъй като там по-рано са получили статут на бежанци негови роднини и приятели. Подава молба за убежище с мотива, че като български турчин е дискриминиран в страната си, но разглеждането й се точи с години. Докато чака решението, Орхан се захваща с всякаква работа - строителство, ремонти на автомобили, общ работник.

Когато идва отказът за бежански статут, вече е натрупал основни знания по френски, запознат е с местния пазар на коли, има много нови познати, на които може да разчита за работа или подслон. Връща се в България, откъдето чрез фирма успява да си извади шенгенска виза и започва да циркулира между България, Белгия и Холандия. Пътят на Запад е с автобус или микробус, обратният път - с купена на старо кола и багажник, пълен с резервни части.

Постепенно престоите в Белгия са все по-дълги, а пътуванията до България по-редки, от една страна, поради повишеното търсене на строителни работници в Белгия, а от друга, поради окрупняване на бизнеса със стари автомобили в България.

Преди няколко години Орхан регистрира фирма за строителни ремонти в Белгия. Днес цялото му семейство живее там легално.

2001 - 2006 Историята на Елена

Елена е от малък град в Северна България. Завършва средно образование няколко години преди 1989 и тъй като още тогава мечтае да работи в чужбина, учи за медицинска сестра. Преди 1989 държавно регулираното наемане на медицински сестри за арабския свят е една от малкото възможности за жените за работа в чужбина. Докато завърши образованието си и натрупа опит, настъпват промените и държавната фирма "Медексим" спира да наема медицински сестри.

В средата на 90-те тя успява чрез фирма да намери работа на кораб, където работи пет години. Връща се в България със спестявания и желание да започне собствен бизнес. За съжаление формалностите се оказват по-сложни, отколкото си ги е представяла, и за няколко месеца успява не само да изразходва всички пари, но и да натрупа дългове.

Докато се чуди как да продължи, приятелка й предлага да се пробват като бежанци във Франция, тъй като и двете знаят по малко френски. Три месеца след отменянето на шенгенските визи се записват на екскурзия. Независимо от фактите, които изтъкват в молбите си за убежище, и двете получават незабавен отказ и заповед да напуснат територията.

Елена заминава за Испания, а приятелката й за Италия. В Барселона Елена намира нелегална работа като домашна помощница. Няколко години по-късно легализира престоя си. Дипломата й за медицинска сестра все още не е призната, но тя се надява скоро това да стане и да може да започне работа по специалността си.

Българските нагласи към бежанците и мигрантите

Бежанците са тежест за българското общество и държава - 14 на сто от българите са напълно съгласни, а 28% са по-скоро съгласни с това твърдение. Отношението на българите към чужденците студенти и онези, сключили брак с българи, е чувствително по-добро от отношението към търсещите работа и убежище в България.

Негативните нагласи са факт. Факт е и числото 1412 - едва толкова са получилите бежански статут в страната ни.

Нека не забравяме обаче, че само след месец има риск в Европейския съюз да погледнат на нас със същите очи, с които ние гледаме сега към хората, дошли да търсят работа и убежище тук.

Данните са от Национално представително проучване на BBSS Gallup от 2006 г.