П редставям си ги и сега, и преди две хиляди години. Те двамата - майка му и баща му - ще бъдат разпознавани винаги по покъртителното тайнство, което излъчват, по скромността си на избраници. Лутат се от страноприемница на странноприемница, от хан на хан - никъде няма места, където да отседнат.
Или днес - едни от многото по остъклените гари, сред тълпите, които влизат и излизат от станциите на метрата, едни от многото сред огромните, плашещи летища, слизат от един самолет и изчакват следващия полет, не негодуват, спокойни са, озарени са, би могъл и да не ги забележиш, би могъл и да не почувстваш онова, което носят около себе си.
Би могъл и да не ги забележиш. Просто една жена в много напреднала бременност, до нея мъжът й, предопределен да я защитава и пази, нея и детето й. Детето й, което не е негово.
Най-накрая стигат вероятно до най-окаяната, най-бедната болница. Раждането започва. Трае три дена. Влъхвите вече вървят. От сърцата на овчарите до подредбата на звездите - светът коленичи пред едно току що родено бебе. Душите на всички ни се обливат със сълзи - от друго небе и друга земя.
И нейната душа най-вече, душата на майката, родила това дете.
Това са единствените й щастливи мигове - когато той се ражда, когато е още малък, непораснал, неподозиращ какво му предстои. Малкото по човешки щастливи дни и години на това семейство. Дните на раждането му, годините на детството му.
За първи път ги напуска, когато е на дванайсет. Връщали се от някакво поклонение. По тесния път вървели много хора, той се изгубил от погледа на майка си и баща си, те започнали да го търсят, панически да разпитват поклонниците - дали не са видели едно високо, русо, дванайсетгодишно дете, изгубено, останало без своите родители, но не, всички деца се движели редом до своите родители, внимавали да не се отделят от тях, не, никой не бил видял това високо, русо, дванайсетгодишно момче.
Майка му все по-трескаво викала, все по- обезумяващо се вглеждала в чуждите деца, все по-силно стискала ръцете на онези, които разпитвала. Не, госпожо, не, господине, но не се отчайвайте, не плачете, имайте надежда, понякога децата се скриват на невъобразими места, сигурни сме, ще го намерите.
Било много горещо, слънцето препичало, майка му била забулила лицето си с шал, заради горещият вятър и пясъка, попивала сълзите с този шал, видът на баща му бил дори още по-съкрушен.
Вероятно по залез слънце, потънали в пясък и прах, те са стигнали отново до града на поклонението, до храма. Там, сред прохладата на мраморните стълби, щели да седнат, да отпочинат, да пият вода и после отново да продължат своето търсене. Но първо баща му щял да влезе в храма и да се помоли.
Видял сина си да седи в кръга на първосвещениците и спокойно да разговаря с тях. Бил изумен. Погледите им се срещнали. Вероятно той гневно му е посочил с ръка да излезе навън.
Вероятно двамата в пълно мълчание са отишли при майка му, тя седяла на стълбите от мрамор. Вероятно тя се е изправила, вероятно го е прегърнала, хлипайки, оправила е косите на челото му и го е попитала: къде беше? защо се изгуби? търсихме те цял ден, помислихме най-лошото, къде беше? На нейната радостна настоятелност, той тихо отвърнал: "Къде другаде мога да бъда, освен при Отца ми?"
Бил само на дванайсет години.
Майка му и баща му сигурно са замълчали. Сигурно са свели глави. Сигурно в себе си са разбрали, че той вече не им принадлежи, че той вече не е техен син. Защото вече бил започнал да осъзнава.
Ако само за миг успеем да си представим това осъзнаване.
Ако само за миг успеем да си представим как един човек осъзнава, че е син на Бог. Че Бог го е изпратил при хората, за да им даде обичта и състраданието. Че същите тези хора няма да успеят да понесат нито обичта, нито състраданието. Че ще го убият - по най-зверския начин. Че след третия ден от смъртта му Бог ще го възкреси. Че това ще е знакът, победата над смъртта. Че едва след този знак ще можем да мислим:
Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е, смърте, победата?
Кога е осъзнал всичко това? През четиридесетте дена в пустинята ли? Докато е помагал на баща си в дърводелската работа ли? Докато е дялкал дъски, докато ги е рендосвал, заковавал? Докато е произвеждал столове, маси, нарове? Произвеждал с ръцете си най-необходимото, онова, без което не можем.
Никой не може без маса, стол и легло. Никой човек. Всеки трябва да има къде да седне, къде да се нахрани, къде да заспи.
И как изобщо може да бъде понесено едно подобно осъзнаване за собствената ти съдба? Това не води ли до раздвояване на личността, до мания за величие, до шизофрения?Това не е ли самата налудност?
С никого не е споделял онова, което знае. Онова, което знае, че му предстои. С никого не е разговарял за това, което усеща в себе си. Едва ли можем със сигурност да си въобразим мащабите на подобна самота.
Бил най-големият син, след смъртта на баща си станал глава на семейството. Той изкарвал прехраната. Братята му още били малки. Знаел е, че трябва да се отдели от семейството си, да ги напусне, да скъса с майка си, да престане да я обича.
Да, да престане да я обича като майка. Защото това би било пагубно за него.Защото сърцето му би се разкъсало от жалост заради нейната кротост, нейната съдба. А той не е трябвало да бъде разсейван от нищо. Дори от обичта към майка си.
Вероятно тя била за него някаква бездна и той не е искал да поглежда натам. Напускам ви. Не ме търсете повече. Трябва да остана сам. Трябва да проумея онова, което се иска от мен. Да ги погледне за последен път и да си тръгне. Знаел е, че тази буца в гърлото му ще изчезне. Че тази болка в сърцето му... Да прегърне майка си за последен път и да тръгне.
Тя не го попитала нищо. Попивала е парещите сълзи с края на шала си. Косите й вече били побелели, бездната в нея разтворена.
Гледала го как върви по прашната улица. Гледала след него, докато той не се изгуби от погледа й. Онова второ нейно сърце, което нямало да издържи. Дали не е влязла в къщата, не се е свлякла на колене, дали не е искала да изтръгне това свое сърце, за да не усеща подлудяващата болка.
Знаела е, че ще докосне отново това тяло вече мъртво, прободено, че ще отмива от него кръвта, че ще го маже с благовонни масла, ще го обвива с плащаницата и какво е можела да направи? да се спусне след него? да го спре? да извика след него "Върни се! Недей!". Не, не е можела да извика върни се!, недей!, не е можела да се спусне след него и да го спре.
Нейната съдба, изпълнена с невъобразимото страдание. Нейната съдба.
И този неин най-щастлив миг - раждането на детето й.
Най-щастливият миг за нея и за света.
