Когато прочетох за конкурса за есе на тема „Екомания", не се сдържах и нахвърлих набързо няколко реда. Дори не прочетох докрай условията, сякаш гонена от някакъв страх, че ще изпусна момента и аз да допринеса поне с думи за спасяването на природата.
Ако можех да опиша всичко, което бушува в душата ми...
По телевизията и вестниците от време на време показват ужасяващи кадри от изсечени и изгорели гори, каруци и камиони, натоварени с току-що изсечени дървета. Толкова е страшно, болно и ужасяващо, че се чудя: кои са тези, толкова „недосегаеми", които посягат на горите!?
Започнах да си задавам въпроса: „Само мен ли ме боли така и дали нещо не ми е в ред, за да изпитвам болка всеки нът, когато видя повалено дръвче, изсечено голямо дърво, изхвърлена на улицата хартия?...." Как искам повече хора да мислеха като мен! Тогава нямаше да се случва това, коета се случва сега.
В този свят винаги е имало, има и ще има „добри" и „лоши". Знаем, че човек, животните и всяко живо същество идват на този свят добри. Дръвчето, житният клас, цветето, когато ги засадиш, влагайки много любов и надежда, поникват, без да знаят какво ги очаква и какво може да се случи с тях. Всичко, на което даваме живот, го правим с надеждата някой ден да радва сърцето и очите ни. Но какво и защо се случва впоследствие?
Природата, която всеки е приел за даденост, както дишането, лека-полека ни налага своето наказание. Вглъбени и обзети от жаждата за печалба, повечето хора дори и нехаят за това, което носи научното название „флора" и „фауна". Къде остана възпитанието на децата в ценности като"Обичай и пази природата чиста", „Не замърсявай водите", „Не замърсявай околната среда". Всъщност, колкото и да втълпяваш на едно дете горепосочените сентенции, ще е малко трудно да го убедиш , когато наоколо ежедневно се сблъсква с грозната истина.
Пък и днес, като че ли е по-лесно да седиш пред компютъра (в което няма лошо), отколкото да се разходиш из природата!
Винаги ме радват инициативи от рода на „Опазване на горите", „Опазване на водите", „Опазване на околната среда" и още други, които биха запазили природата, животните и всичко около нас за нас и след нас.
От терасата на нашия апартамент до скоро се разкриваше удивителна гледка: зелени поля и толкова хубава борова гора, че на човек му стига само да я гледа, за да разбере, че тя е ЖИВОТ.
Беше привечер, една от ония топли, тихи и спокойни вечери, когато иззад гората се издигнаха издайнически огнени езици... тя гореше! Не вярвах на очите си! Гората, която от години радваше и сърцето и душата ми, беше на път да изчезне завинаги!
Позвъних на пожарната, за да съобщя за това, което виждах, но не исках да повярвам, че се случваше и зачаках...
Не се виждаше никаква суетня по пътя към гората. Пожарната служба, както винаги, когато е необходима, не беше на мястото си, за да свърши това, за което беше предназначена.
Гората лека-полека се обвиваше в пламъци и дим. Аз стоях на терасата и сякаш нещо изгаряше сърцето ми. Не разбирах защо пожарникарите не искаха да спасят гората!
Появиха се, но гората вече беше черна, плачеща и тъжна...
Питам се: не можеха или не искаха да я спасят? И те ли са с дървената мафия, която никой не успява да спре? Управляващите не си ли дават сметка, че тази и други като нея гори са и техните „дробове"? Толкова ли лоши и алчни станаха хората, че не искат дори и за миг да си помислят, че светът няма да приключи със спечеленото от една унищожена и изсечена гора, а след тях ще остане природата, но осакатена!
Аз съм от този край, където битува максимата: „Аз не искам на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле!"
Това е... А не трябва да е така!
