И ма неща, за които инстинктивно усещаш, че са сгрешени. Има други, за които знаеш със сигурност. Българското висше образование беше в първата категория, но преди доста известно време.
След цяла серия правителства, които оставиха системата да се развива по инерция, надявайки се реформата някак си да се самослучи, държавните университети останаха да живеят в един измислен свят, в който конкуренцията, ефективността и качеството са понятия за неакадемици.
Сериозно притеснение
би трябвало да предизвикат два документа, излезли през последния месец. Първият е годишният доклад на Евростат за висшето образование в Европа и в него има данни, които говорят повече за българските вузове от който и да е ректор или политик.
Става ясно, че най-голямото оплакване на университетите - за липсата на пари, далеч не е най-големият им проблем. Напротив, измерено в реална покупателна стойност на парите, България отделя за издръжката на един студент, приблизително толкова, колкото и останалите страни от Централна и Източна Европа.
Благодарение на студентските такси, които вече заемат до 40% от бюджетите на вузовете, пари в системата има. И въпросът дали са достатъчно, за момента е по-маловажен от този как се управляват.
"Парите в крайна сметка ги има. Проблемът е, че всички ние ги изливаме в система, която няма стимули и вътрешна воля за промяна", казва Георги Ангелов, старши икономист в институт "Отворено общество".
"В България има общо 36 държавни университета. Не е лошо да се помисли за окрупняването им и намаляване на администрацията им", коментира Веселин Методиев, министър на образованието в кабинета "Костов".
Още докато е на поста, той предлага Варненският и Бургаският университет да се обединят в общ Черноморски, който да привлича студенти от региона - но по думите му причината това да не се случи е съпротивата на академичния състав.
Броят на вузовете сам по себе си не е признак за добро или лошо качество на образованието. Въпросът е как тези университети изразходват средствата, които получават, и доколко "продукцията им" отговаря на изискванията на пазара.
Според доклада на Евростат българските университети са единствените в Европа, които харчат пет пъти повече за съпътстващите разходи като храна и квартира, отколкото за наука и изследвания.
При това, докато изостават близо 20 пъти от средното европейско ниво в научните занимания, нашите висши училища се равняват по първенците - Франция и Германия, когато става въпрос за разходите извън учебна дейност.
Когато обаче се спомене друг тип управление, изградено на ефективност на разходите, например настоятелства, сравнението с развитите държави не се харесва на академичните структури.
Настоятелства се създават в държави като Великобритания, Франция, Германия, които имат зад себе си столетия на изграждане на правилата на бизнеса, на изграждане на правилата на взаимоотношенията между бизнеса и държавата, изграждане на отношенията между бизнеса и обществото, каза пред "Капитал" Иван Илчев, декан на историческия факултет на СУ и кандидат за ректор, запитан какво мисли за реформата.
Напротив, отговаря му индиректно Едуард Уолш, ключова фигура в ирландската образователна реформа.
Образованието вече не е затворено колегиално споразумение, а огромна стопанска структура, и обществото трябва да приеме този факт, ако иска да се възползва от тази промяна, за да получи облаги, казва Уолш.
Липсата на подобна промяна означава, че България не управлява ефективно най-важния капитал, с който разполага - човешкия.
В изследването си от октомври т.нар. Лисабонски съвет - независим център за икономически и социални изследвания, поставя страната ни на предпоследно място сред новите членки на ЕС по състояние и акумулация на човешкия капитал (преди Полша).
Нито един друг ресурс освен човешкия капитал няма да успее да извади страни като България и Полша от сравнително бедното им настоящо положение спрямо средното ниво в ЕС, заявяват в прав текст експертите от Лисабонския съвет.
Показателите за
Липсата на качество
в българските вузове са няколко. През последните осем години броят на младите, избрали да учат в чужбина, се е учетворил (според данните от Евростат). Тенденцията е лавинообразна и в момента 10% от българските студенти се намират зад граница.
Този процент набира скорост след влизането на страната в ЕС и поевтиняването на учебните такси за българи. Сравнението с останалите нови страни членки е стряскащо.
В нито една от тях с изключение на Словакия броят на напускащите студенти дори не се доближава до тукашните нива.
След като години наред българските ВУЗ-ове бяха отглеждани под похлупака на закона срещу създаването на чужди университети тук, сега те за пръв път са изправени пред конкуренция. И губят поголовно. Освен че губят хора зад граница, висшите училища се оказват неспособни да привлекат чужденци.
Годишният доклад на Евростат показва, че в страната ни има по-малко от 3% чужди студенти, огромна част от които учат медицински специалности. Причината отчасти е, че нито едно българско висше учебно заведение не попада в топ 500 на най-престижните университети в света.
Показателно е мнението на самите студенти, учили тук. В изследването "Младите в България и икономическата конкурентоспособност" на "ББСС Галъп интернешънъл" по поръчка на Програмата на ООН за развитие, представено през седмицата, се вижда че младите хора влизат в университетите с едни представи за смисъла на дипломата и излизат с коренно различни.
Докато хората на възраст 15-20 години поставят висшето образование на първо място от условията да си намерят добре платена работа, групата 27-30 години го пращат на последно място.
Нещо повече - докато мнозинството интервюирани (44%) заявяват, че биха изтеглили кредит за образование или обучение, което ще им осигури по-добре платена работа, а 51% са съгласни, че доброто образование в реномиран университет струва скъпо, "2/3 от интервюираните, или около 65%, не знаят или не мислят, че избраната от тях специалност ще им донесе високи доходи, нито имат представа дали такива специалисти се търсят на пазара", уточнява изпълнителния директор на ББСС Марчела Абрашева.
По думите й това показва, че желанието да изтеглиш реален кредит, за да получиш висше образование, което не ти гарантира висока заплата или бъдещи ползи, ще остане само добро пожелание.
Това е болният проблем на университетите - изолирани в социалистическия модел на управление, те все още отказват да се съобразяват с пазара на труда.
Учим се да си говорим, казва изпълнителният директор на "Джобтайгър" Светлозар Петров. Според него, откакто са създадени кариерните центрове в университетите, над 300 фирми са си имали вземане-даване с висшите училища в София и над 500 в цялата страна, но това е само началото.
Доколко това начало е трудно, може да се съди по думите на проф. Иван Илчев: "Контактите с доста хора на бизнеса не ми вдъхват голям оптимизъм. Бизнесът започна да се създава преди 17 години и може би през последните 6-7 години започна да се легализира, така че за това трябва време." Подобна академична инерция личи и в
Историческия принцип
по който става определянето на специалностите и бройките за обучение. Грубо обобщен, той е числото на студентите от миналата година, умножено по коефициент, който по думите на самия Даниел Вълчев е равен на близостта на ректора с министъра на образованието.
С други думи, ВУЗ-овете получават държавната субсидия без да се обвързват с договор какво точно да произведат, в какъв срок и с какво качество. Това е криворазбрана автономия, при която висшите училища са зависими от държавното финансиране, но то не се разпределя на конкурентен принцип.
Връзката с бизнеса трябва да се осъществява като представители на работодателски организации участват в изготвянето на учебните програми, за да не изплюват университетите точно такива хора, от каквито бизнесът няма нужда, казва Георги Ганев, програмен директор икономически изследвания в Центъра за либерални стратегии
Тези програми, както и списъците със специалности обаче все още се определят според това какви преподаватели има в университета, а не според това, което се търси на пазара на труда.
За да провериш доколко си адекватен на пазара, трябва да си отговориш на два въпроса - търсят ли се студентите ти и играят ли те ролята на катализатор за чуждестранни инвестиции, казва Едуард Уолш.
"Капитал" потърси отговор от няколко мениджъри "Човешки ресурси" в различни компании и непредставителната класация, до която стигна по техните думи е: най-предпочитани са възпитаниците на частен университет - Американския (АУБ).
Следват Стопанският факултет на СУ, Техническият университет в София, Стопанската академия в Свищов, визуалните и социалните специалности в Нов български университет.
В технологичната компания "Телериг" работят 30 души от АУБ. Нейният изпълнителен директор Светлозар Георгиев казва, че това е стечение на обстоятелствата и че фирмата не предпочита определен университет.
Но признава, че "Телериг" е силно привлечена от манталитета, който се възпитава в АУБ - отговорност и спазване на срокове. Запитан за връзката на бизнеса с държавните български университети той отговаря: "няма такава".
Но както казва Светлозар Петров от "Джобтайгър" АУБ не може да е фактор за икономиката в България, защото там учат "1000 души на кръст". Държавните университети обаче са.
Искаме повече пари
казаха излезлите този месец на протест преподаватели и научни работници. Те са прави - учителската заплата ще стане 650 лв. от 1 юли 2008 г., а тази на помощния персонал в училищата - 352 лв. В момента началната заплата на университетски асистент е около 300 лв., а професорското възнаграждение е 600 лв.
Според Веселин Методиев "трябва да има санитарен минимум на финансова възможност. Не можеш да искаш от сектор, в който работната заплата е загубила покупателната си способност, да се променя."
Редица правителства, включително сегашното, обявиха, че образованието е приоритет. Ако това е вярно, парите отделяни за него би трябвало да растат: в бюджет 2008 за целия сектор образование ще се отделят 4,4% от БВП, или с 0,3% повече от сега, което прави 470 млн. лв.
Голямата разлика обаче идва не от челното място, което секторът заема като дял от държавния бюджет, а от икономическия ръст на страната.
България е последна в ЕС по ниво от публични разходи за висше образование - едва 0,83% от БВП (останалото идва от студентските такси). Това че държавата дължи повече на висшето си образование обаче, не значи, че парите трябва да се изливат без реформа.
Такава може да дойде само отгоре, смята Георги Ангелов: "Защо хората вътре в системата да си причиняват болката да се реформират?! Винаги в бюрократичните предприятия статуквото е по-силното."
Опит за промяна беше направен през пролетта на тази година от министър Даниел Вълчев. Основни принципи на стратегията му за развитие на висшето образование беше либерализация и децентрализация.
Той искаше университетите сами да определят броя на студентите си и размера на таксите при зададен от министерството максимум и предвиждаше създаването на седемчленни настоятелства, които да имат думата при финансовите и академичните решения.
Такава е и доминиращата в Западна Европа тенденция, която показва, че практиката цялата власт да е съсредоточена в ръцете на избирания от колегията ректор е отживелица.
Тогава доц. д-р Сергей Игнатов, ректор на Нов български университет, нарече проекта "най-доброто нещо, което съм виждал от 1998 г. насам. Бих искал да я видя като закон за висшето образование".
Това си остана само празна надежда, след като БСП настоя първо за закон за студентското кредитиране, който трябваше да се случи до края на годината.
А някой не иска ли вече промени
След учителската стачка реформата във висшето образование остана да виси във нищото, подобно на системата, която трябва да регулира. Министър Вълчев отклони поканата на "Капитал" за интервю, а политическите сили засега не издават сигнали, че след болезнените разговори, съпътстващи учителската стачка, са готови да ги проведат и за останалата част от сектора - университетите и научната дейност.
По-скоро изглежда, че академичните протести ще бъдат заглушени по-бързо и с не толкова обществено осветени уговорки за някакво нарастване на финансирането и без промени във системата.
Чрез образованието едно общество формулира своите цели, организира средствата и ресурсите си, за да получи формата и да се движи в посоката, в която иска. Мисълта е на американския философ и реформатор Джон Диуи и би трябвало да е закачена някъде над бюрото на образователния министър на България.
Реформата не е малка, нито е проста. Причините да бъде направена сега, обаче са основателни:
- първо, западането на качеството, което макар и косвено, се усеща от всички
- и второ - икономическият растеж, тази свещена крава на българската политика в годините след кризата от 1997 г., скоро ще стигне във фазата, в която ще зависи в огромна степен от човешкия капитал.
България рискува съвсем съзнателно да се приземи от грешната страна на разлома, който разделя бързо развиващите се страни от тези с малки перспективи.
Действието, казвал навремето британският премиер Бенджамин Дизраели, невинаги носи щастие. Без действие обаче със сигурност няма щастие.
