Германското седмично издание пише за световноизвестния писател нобелист, прекарал детството си в Русе, по повод нова биографична книга за него, излязла по повод 100-годишнината му, съобщи миналата седмица Българската редакция на радио "Дойче веле" (DWelle.de/bulgarian), като предлага превод на материала:
Преди да бъде удостоен с Нобеловата наградата за литература през 1981 г., Елиас Канети е известен единствено в средите на познавачите. Едва съдържащата 1000 страници мемоарна трилогия му донася световна слава.
Неговите изпълнени с автобиографични елементи романи "Спасеният език" и "Факелът в ухото" скицират многонационалността на Канети и интелектуалното му развитие до емиграцията през 1938 г.
Елиас Канети е роден преди точно 100 години в един днес заличен свят. Издателството на световноизвестния писател използва повода, за да публикува биографична книга за него от мюнхенския филолог Свен Ханошек.
Канети се ражда през 1905 г. в крайдунавския град-пристанище Русчук, който тогава още е част от Османската империя. Родителите на Канети са сефардски евреи. Немски е третият чужд език, изучен от него, след английски и френски.
В семейството му се говори ладино, средновековен вариант на испанския иврит. Единствените записи на този изключително рядко срещан език са направени през 1908 г. в Русе и се съхраняват днес във фонограмния архив на Австрийската академия на науките.
С домашния персонал - млади момичета от съседните села, малкият Елиас разговаря на български. През 1911 г. семейство Канети се премества в Манчестър, където живеят и работят трима братя и двама братовчеди на майката на Елиас.
След ранната смърт на баща си живее във Виена, Цюрих и Франкфурт на Майн. Всички свои житейски спирки, спомените от годините на детството и ранната си младост, Канети описва подробно в романа "Спасеният език".
Учудващ е фактът, че в нито един от градовете, където той е живял, не е извършено систематично изследване на биографията на известния писател.
Никой досега не се е консултирал с архивите в България, Великобритания, Австрия и Швейцария, за да провери истинността на преувеличените и умишлено драматично подсилени от автора събития из неговия живот.
20 от общо 150 кутии, пълни с ръкописното наследство на Канети, което се съхранява в Централната библиотека на Цюрих, не бива да се обнародват до 2024 г. Голяма част от достъпните му ръкописи е закодирана.
По целия свят са разпръснати близки и далечни роднини на покойния Канети, чийто разкази и спомени биха могли да се окажат изключително полезни при съставянето на биография без празноти и неточности.
В Израел например живеят потомци на лелята на Канети - Белина Ардити, която той самият определя като изключително красива, а в романа си "Факелът в ухото" я описва като излязла от картина на великия Тициан.
Заможното семейство Ардити държи много на името и корените си. В България те принадлежат към аристокрацията.
Канети описва често високомерието, с което цялото семейство и най-вече майка му гледат на т.нар. "тудескус" - германските евреи в Русе.
Първият мъртвец, по когото тъгува малкият Канети, е един дезертьор от любимата му песен "Гробът на ливадата". Елиас моли непрестанно баща си Жак да му изпее сантименталната балада на Вилхелм Хайзер.
Първите думи, които научих на немски, са строфи от тази песен, разказва по-късно Канети. На 7-годишна възраст Елиас се сблъсква отново със смъртта, този път обаче е в действителността - съвсем неочаквано на едва 31 години умира баща му.
В интервю за германско-френската тв програма "Арте" Канети споделя по този повод следното: "Ако на 7-годишна възраст не бях преживял смъртта на баща си, който си отиде от нас съвсем млад, съвсем неочаквано и без всякаква причина, може би по-късно нямаше да изпитам този необуздаем стремеж да описвам безсмислието на смъртта. Колкото и да беше ужасно, трябва да кажа, че това преживяване направи от мен човека, който съм."
