Мая Долапчиева: Бедността

Есето на Мая Долапчиева е победител в конкурса на bgreporter.com "Бедността" по инициативата BlogActionDay:

Може би ужасът на бедността не може да се опише с думи. А може би е възможно да се опише единствено от човек, сблъскал се с него.

В речника с бедност се обозначава състояние на липса или намалено количество на предмет, вещество, материално състояние или духовно и морално качество. Но в нашия речник сякаш срещу тази дума стои единствено липсата на материални блага.

Коя е истинската бедност? Коя е по-страшната всъщност? И дали едната не предопределя другата? Може ли човек да живее в пълна липса на материалното, но да не му липсва моралното? До каква степен успяваме да запазим духовността, когато сме лишени дори от елементарните ни материални потребности?

Ако един ден не се събудим в удобното и топло легло, в което сме заспали, а на улицата, под някоя стряха, умиращи от студ, ще сме се превърнали ли и в духовни просяци? До колко нашето духовно израстване зависи от материалното, което притежаваме?

За съжаление бедността, както и богатството, се наследява. С какво децата, родени в бедни семейства, го заслужават? И дали те могат един ден да се измъкнат от тази предопределеност?

Ако няма кой да ти осигури уютен дом, храна, образование, докато все още не можеш сам да си ги осигуряваш, можеш ли впоследствие сам да си ги набавиш? Ще израстнеш ли като човек, ще си осигуриш ли всичко, което си нямал или ще наследиш лишенията за цял живот?

Колкото повече се бориш и постигаш целите си сам, толкова повече оценяваш това, което имаш. Но когато го получиш наготово, какво се случва тогава? Не мислиш за него, не ти липсва нищо материално и започваш да търсиш духовното, моралното или напротив - материалното те обсебва до такава степен, че все по-рядко се сещаш за онова, което би трябвало да те прави истински щастлив?

Кои хора всъщност са по-щастливи - тези, които не трябва да мислят колко месеца трябва да спестяват, за да си купят нова пералня или онези, за които пералнята е все още мечта? Кой от тях всъщност вижда по-добре истинската стойност на живота и истинските неща?

Пречи ли ни или ни помага бедността да оценяваме важните неща в живота си - тези, за които не са ни нужни пари? И можем ли да съдим по материалното състояние на някой какъв е той всъщност?

Беден и завистлив или беден и скромен е по-вярното съчетание? Богат и алчен или богат и доволен, спокоен? Казват, че колкото повече пари имаш, толкова повече искаш да имаш. Може би тогава е по-добре да си беден...

Но тогава пък няма ли да си по-примирен, по-неамбициозен, по-потиснат, отритнат дори? Къде е златната среда и има ли всъщност такава? Превръщат ли се един ден парите ни в наш враг? Ражда ли омраза бедността? Купуват ли парите щастие?

Мечтата за богатство е най-голямата надежда на хората изобщо. Парите са синоним на свобода, успех, щастие, влияние. Парите правят човека привлекателен и симпатичен.

Според множество проучвания, обаче, хората с най-високи доходи са начело в класацията на депресиите и на самоубийците. Тук най-вероятно трябва да вмъкна думите на Бърнард Шоу "Парите означават здраве, сила, достойнство, щедрост и красота, тъй както ламтежът за тях означава болест, немощ, срам, злоба и грозота".

73% от българите вярват, че повечето пари носят и повече щастие. По този показател ние сме най-големите оптимисти в Европа. Защото в тази заблуда вярват едва 53% от германците, 57% от италианците, 43% от белгийците и т. н.

Близо 22% от българите заявяват, че живеят под границата на бедността. Един от най-големите обществени страхове в нашето общество е бедността.

Българският народ е един от най-бедните в Европа. Но означава ли това, че сме най-нещастни? В Азия и Африка има далеч по-бедни от нас народи, които по собствената си самооценка обаче са далеч по-щастливи.

Има и много по-богати от нас народи, при които броят на самоубийствата е рекорден. За граница на бедността Световната банка приема сумата от 10 долара на човек дневно, според който критерий у нас всички, с изключение на няколко хиляди семейства, са бедни.

През изминалата година анкетьорите на "Галъп" задават един и същ стандартен въпрос: "Колко сте удоволетворен от живота си по скалата от 0 до 10?". В повечето богати държави хората са отговорили, че са щастливи. Във всички бедни страни (главно Африка) хората изтъкват, че не са щастливи. Има някои изключения - това са Грузия и Армения - страни, които въпреки, че не са сред най-бедните, са сред 20-те най-мизерстващи. Коста Рика и Венецуела, които се нареждат сред страните със среден доход, са сред 20-те най-щастливи. Но не тук се корени истината.

Възможно е щастието да се олицетворява със здраве. Може би идеята е, че парите се асоциират със здравословен начин на живот, затова богатите са по-щастливи от бедните, защото се чувстват по-здрави. Но едва ли и на това се дължи всичко. Отговорът може би трябва да търсим в това, че хората разбират различни неща под думата "щастие".

И все пак: "Не създава ли бедността една нова култура"? Културата на неграмотността, на елементарността, на липсата на духовни ценности? Лишавайки се от съвсем нормални неща като концерт, театър, кино, екскурзия, не се ли лишаваме всъщност от духовното си израстване? Не се ли спираме по този начин на "културата" на фолк каналите, дори единствено до културата, която ни предлагат телевизорът или вестникът, а не е ли тази култура твърде ограничена?

Пътувайки, със сигурност човек вижда и научава много неща, излиза от границите на нещо познато и се сблъсква с нещо ново, различно, което винаги му е от полза.

Защото колкото повече виждаш и научаваш за света около себе си, толкова повече живееш. Когато нямаш възможност да отидеш някъде и всеки ден се сблъскваш с еднообразието, простотията, цинизма и липсата на правила, както е в нашата страна, все повече започваш да се вписваш в пейзажа и да ставаш част от него. И тогава вече май идва истинското обедняване? Онова обедняване, което веднъж дошло, трудно, да не кажа никога, не си отива. И всичките пари на Земята не могат да те спасят от него.

Като понятие бедността е винаги относителна. Тукашните бедни изглеждат богати, ако се сравняват не с тукашните богати, а примерно с Третия свят. А тукашните богати изглеждат по-богати и от американците. Защо ли? Ами защото в нашата страна специално богатството поражда еснафщината.

Тук си богат, ако си с последен модел телефон и със скъпи дрешки. А в САЩ е смешно по такива критерии да се определя материалното състояние на някого. Там показността сякаш не е на почит. Но тук сякаш със закон сме задължени, ако сме сред по-заможните, да го демонстрираме.

А да не говорим за хората, които взимат заплати от по 500 лева и си купуват телефони на изплащане за 1000 лева. Тук определено духовното обедняване е на показ.

В края на краищата всеки сам определя прага, над който се чувства щастлив от живота. Важното е, наблюдавайки просяците по улиците, да се сещаме, че ние сме богати, а не наблюдавайки скъпите дрехи на някого да се жалваме, че сме бедни. Не там трябва да търсим бедността!

Кой е по-бедният в случая -този, който проси на улицата или добре облеченият, видимо заможен човек, който подминава просяците като пътни знаци всеки божи ден?

И не бива да забравяме, че контролът над собствените ни желания е ключът към щастието. Всичко зависи от нас, според мен!

Можем да постигнем много, въпросът е в това наистина да го поискаме! Защото бедността като състояние на духа е по-страшната в случая!

А дали ще стигнем до нея заради реалната липса на материални блага, зависи само от нас.

Вярно е, че бедността е страшна, но примери за успели хора, тръгнали почти от нищото има и винаги ще има! Не приемайте бедността като порок или като несправедливост. Защото винаги има надежда! Както е казал Джани Родари:

"А на тоз , който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда"