Ние сами избрахме да напишем епилога на своето произведение. Предадоха ни върховна творба – един свят, който беше великолепен – могъщи личности, велики открития, незаменими шедьоври. Но… тази композиция определено не беше завършена. Моето поколение се погрижи за това да затворим рамката и да създадем финала.
Не знам как немощните ми пръсти успяват да се движат. Избягвам огледалото. То отразява дехидратираната ми кожа – зловещо напукана, истински суха и обрината. Нормалното съдържание на вода в тялото ми е спадналото почти с 20 %. Скоро животът ми ще свърши.
В друг случай, сега щях да довършвам романа си, но няма да успея да следя същия сценарий, защото гибелта е поставила длани върху рамото ми. Отправям бързо поглед към реката, която може да бъде забелязана от прозореца на дома ми. Сега виждам една безгранично замърсена локва, която се е сбогувала с величието. Дори и трите процента прясна вода от атмосферата вече са по-малко. Минералните соли са твърде много и никой не си позволява да поглъща тази течност. Последната новина, която долових беше, че Световният океан е повишил нивото си с 5 метра. Вече никой не пуска телевизора си. Дори и не заключвам дома си. Хората са толкова слаби, миофибрилите не позволяват да се съкращават добре мускулите – не можем да се движим спокойно. Дори и никой не прави опит да открадне нещо от друг. Какво ще отнемат, след като самата покъртителна история ги въвлича като главни герои?
Трудно си спомням какво стана с Големия андронен ускорител. Откриха ли Хигс бозона? Научиха ли откъде идваме? Аксоните на мрежестото ми образувание изпращат нервни импулси, за да активират мозъчната кора. Уви, концентрацията ми на внимание вече никак не е добра, но все още се интересувам дали животът е започнал в морето… Оттогава ли сме свързани с водата?
Според данните, три четвърти от тялото ми е вода. Вече се сбогувам с жизнеността си – съдържанието на тази течност в мен още намаля. Безуспешно се опитваме да имаме по 2,5 л вода дневно, за да функционираме. Простихме се с тази част от хидросферата. Дъщеря ми изготвяше проект по биология. Още си спомням ентусиазма й, когато научи, че човек изпива средно 60 000 л от тази материя през живота си. Каква ли е била средната възраст, според която са изчислявали това? Сега… всичко е толкова променено. Взирам се в очите й. Сега тя успява да притича до мен, за да ме помоли да се успокоя. „Проблемът не е в изразходването на питейната вода… навярно ще успеят да произведат такава от морската.” – думите й отекват у дома. Да, гениите могат да го направят. Но ние, потребителите, им отнемаме правото да завършат технологиите. Сега, самите учени, се твърде немощни, за да променят процентите.
След малко щях да приготвям багажа си, за да отида на почивка със семейството си. Какво мога да им предложа сега? Една разходка, споделена с болезнения допир на слънчевите лъчи по сухата ни кожа? Замислям се защо въобще описвам нашето ежедневие. Никой няма да има досег до творбата ми, защото животът ще приключи скоро. Тази хартия дори няма да се превърне във вкаменелост. Моето тяло ще стане фосил. Думите ще бъдат безвъзвратно изгубени. Ненужно е сега да описвам тъгата, но имам нужда да я споделя с белия лист. Не желая да притеснявам дъщеря си – тя сама усеща как красотата и младостта изчезват, заедно с питейната вода. Лицето й е толкова сухо – сякаш е изживяло гибел, тъга и триумфи. Уви, толкова е малка, не е преживявала кулминационни моменти, но безразсъдството на моето поколение й отне правото да се любува на живота. Мъртвите клетки в организма ми надделяват. 100 000 неврона, които на ден умират в мен, също са нараснали като бройка. Не смея да посегна към чашата – водата вътре е за детето ми. 1 % от мен отново си отиде, щом чувствам жажда. Нямам желание да похапна дори – все пак без вода не може организмът ми да усвои храната. Телесната ми температура лесно се мени – отново липсва тази жизненоважна съставка, за да я регулира. Отстранявам часовника от китката си. Какво значение има дали е 17 ч. или предстои изгрев? Скоро настъпва смъртта на световната нация. Това стрелките върху циферблата не отчитат.
Така и не успях да разбера как се е развил човешкият живот. Как сме се обособили именно към семейство Хоминиди. Добре знам, че моето поколение ще създаде Апокалипсиса. Краят на света няма да настъпи, защото Земята ще се сблъска с астероид или защото галактиките ще се вплетат една в друга… а поради факта, че не успяхме да запазим процентите питейна вода. Физиологията ми претърпя болезнено изменение, но всъщност липсата на вода оказа влияние върху цялото земно кълбо. Социално-икономическото развитие също се повлия от промените. Целият свят се измени – защото една от основните съставки е в недостиг. Дори този разказ няма да може да бъде прочетен от следващите индивиди, защото няма да се създадат поколения, неуязвими пред липсата на водата. От нас ще остане единствено митохондриалната ДНК, която продължава живота си години след смъртта на индивида.
Цялата вътрешна течна среда – кръвната плазма, тъканната течност и лимфата, е вода с малко присъствие на белтъци, въглехидрати и минерални соли. Водата е окупирала целия организъм, покрила е земната повърхност и е формирала брегове, долини, планини… Тя е владетелят, който не оценихме; личността, пред която не показахме уважение; материята, която унищожихме. Водата не ни нарани, а само нейната липса, която сами пожелахме в обятията си, защото не опазихме тази съставка и не успяхме да създадем технологии, за да произвеждаме питейна от морска. Изморена съм, безгранично много. Целувам дъщеря си със сухите си устни по напукана й кожа и се предавам на прегръдките на съня. Единственото, което отсъствието на водата излекува, е безсънието ми. Сега умората настъпва бързо. За кратко отправям поглед навън – грее гибелно, горещината е покорила климата. Но тази топлина е толкова отблъскваща.
Поддържането на хомеостазата е нарушено. Трудно ми е да си припомня кой ден е днес… дори нямам сили да напиша годината… защото сънят ме примамва.
***
- Мамо, събуди се бързо. – усетих как някой клати едното ми рамо.
- Миличка, какво се случило? – нервно отворих клепачи.
- Отправяше странни думи към мен, сънувайки. – гледаше ме тя с недоумение.
- Моля? – наблюдавам с възхищение ведрото й личице. Скоростно прокарвам длан върху меката й кожа и се взирам в ентусиазирания й поглед. – Разясни ми.
- Снощи до късно работихме по проекта „Капка по капка” по биология. Изморихме се и ти пожела да си легнем. Е, нека вече го завършим.
Припомних си миналата вечер. Всичките страхове, които си мислех, че са окупирали живота ни, всъщност са били част от съня... Но той беше толкова реалистичен.
- Мила, знаеш ли… - неуверено започвах аз – снощи сънувах неща, които ще подпомогнат дейността ни. Искаш ли да представиш есе на госпожата като завършек на проекта?
- Да, мамо. Разкажи ми идеята си. Аз ще я оползотворя в есе.
- Сънувах, че кожата ми е дехидратирана и… - продължих да разказвам тихо, но далеч по-смело. Настанихме се удобно на леглото, прилепнали една в друга, ръцете ми обгръщаха малкото й телце.
***
- Мамо, виж как завършва есето ми:
”Нека не считаме, че водата е дар, от който можем да се възползваме безпаметно дълго. Имаме това в наследство с мисията да го опазим, за да достигне тази вековна материя и до другите поколения. Ако успеем да подобрим приложението му – това е похвално, но е неморално и глупаво да го използваме така, сякаш винаги ще е тук, в същата форма. Капка по капка се прощаваме с живота си, нека не убиваме бъдещите, все още неродени поколения, капка по капка, изразходвайки всичко.”
