Екомания

Той вървеше, а краката му потъваха в пясъка. Трябваше да го намери. Трябва да е останало поне още едно. Някъде.Горещината сякаш искаше да го пречупи, да убие и последната му останала надежда.

Но той  не  се предаваше. Щеше да го открие дори ако това му костваше живота. Докато вървеше си мислеше за детството си. Странни образи изникваха в съзнанието му. Дървета, цветя, трева, птици, облаци, езера, пеперуди, риби...зелено...да...отдавна  беше  забравил зеленият цвят... Силите му вече свършваха, но той не се отказваше. Не още. Длъжен беше да го намери. Пясъкът пареше под краката му. Камъните ги жулеха. Вече бяха целите в рани. Но той вярваше. И това му даваше сили.

Тези странни почти забравени неща, които изглеждаха като спомен от друг живот, изникваха пред очите му като миражи и после изчезваха също така внезапно. Някога небето беше още синьо. Някога във въздуха се носеше сладкият аромат на трендафили. Опитваше се да си спомни какво беше онова чувство - да легнеш на полето и около себе си да виждаш безкрая на едно зелено небе обсипано с червените усмихнати личица на маковете. Той прокарваше ръце през тревата, милваше я. Лястовици се рееха из небосвода. И после дъжд.

Прекрасен пролетен дъжд. Капките падаха по лицето му. Той отваряше уста и вкусваше пролетта. Протягаше ръцете си и танцуваше насред полето, наслаждавайки се на красивата природа и нейните чудеса. И гледаше към небето, което сега беше червено, празно, зловещо.Спря. Коленичи на пясъка. В отчаянието си загреба пясък с ръцете си и обсипа с него лицето си, като че ли пясъкът беше вода. Разплака се и сълзите му намокриха пясъка. И после потънаха в него. Пустинята не можеше да изчезне.

Целият свят се беше превърнал в пустиня. Докато вървеше около себе си виждаше останките на Стария свят- парчета от коли, тухли, останките на кораби, които някога бяха плавали щастливо из океани и морета. Всичко, което той виждаше, всичко, което съществуваше сега бяха скелети и руини. Цялата планета беше скелет- скелет на едно прекрасно място, на един красив свят, който всички те унищожиха.

Те- хората с тяхната алчност, глупост и слепота. Хората, които отказаха да направят каквото и да било, за да спасят планетата си. Хората, които ограбиха Природата. Хората, които в стремежа си да постигнат всичко, забравиха цената, която трябва да бъде платена и загубиха всичко. Вече нямаше почти никакви останали сили. Не ходеше, а се влачеше. Пред него беше единствено един равен хоризонт, който се виждаше размазан заради топлината. Нощта не настъпваше. Жегата го съсипваше. А той търсеше. Вървеше без посока. Сърцето му го водеше. Имаше ли край това негово търсене?

 Щеше ли някога да го намери? Да го види поне за секунда и после ако трябва да умре, но да го види. Той легна. Беше прекалено изтощен. Нямаше къде да се скрие от изгарящото слънце затова потърси скривалище под лъжливата сянка на една колона, останала от руините на....да, видя прозорец. Прозорец, който стоеше самотно върху останките от стена и приличаше по-скоро на картина, закачена на тази стена. Картина към друг свят. Той чу смях. Деца тичаха в парка и се гонеха. Брояха до десет и се криеха зад дърветата. А те бяха кичести.Птици свиваха гнезда в клоните им и пееха.

Под тях хората си правеха пикници.Някога.Преди същите тези хора да унищожат всичко.Но той не изпитваше вече гняв.Беше безсмислено.А и гневът беше за слабите.Той нямаше да промени нищо.Не можеше да върне времето назад.Не можеше да им попречи.Сети се за малкото си момченце.Не беше справедливо той да оцелее, а неговото малко невинно дете да бъде погребано завинаги под руините на една грешка, на един експеримент,за който той дори не знаеше.Сълзите започнаха да се стичат по лицето му.Тишината го поглъщаше.В опитите си да стане пълновластен господар на Майката Природа, човекът се видя смазан от нея и от разрушителната и мощ.

Пред очите му изникна онази бяла светлина,която видя точно преди всичко да потъне под пясъка и огъня. Спомни си заслепяването,болката,ужаса и писъците около себе си.И безсилието.Безсилието на това толкова могъщо и алчно същество-човека.Видя неговия крах.Видя съжалението му.Но твърде късно.Вече всичко беше изчезнало.Един свят,отнесен в бездните на небитието.Едно население, твърде егоистично и безрасъдно за да помисли и за вредите от своя луксозен и празен живот.

Една цивилизация,отнесена от вихъра.Но не от вихъра на мечти и любов,а от вихъра на разрушението."Един за всички и всички за един..."но никой за Природата.Безсмислено беше да мисли повече.И все пак,какво друго му оставаше да прави?!Сега всичко беше разрушено завинаги.И нямаше кой друг да го види.А дори и да имаше,тези няколко други скоро може би щяха да изчезнат.Ако можеше да поправи станалото.Да върне времето назад....Но не можеше.Никой не би могъл вече.Време беше да става.Твърде дълго се беше заседял.Ами ако го намери?Ако може да усети аромата му още само веднъж....Той стъпваше по парещия пясък.Понякога виждаше около себе си изгорели клони.

Спираше се и ги милваше както се милва малко дете.Дали си представяше детенцето си,което така и не успя да изрови от руините или просто галеше единственото останало нещо от природата-изгорели клони тук-там,опитвайки се да и се извини за всичко,което човекът и беше сторил.Не знаеше отговора.Нямаше значение.После падна.Беше се стъмнило без да усети.Не видя в какво се спъна.Не,не се спъна.Падна.Той просто падна.Но този път не успя да стане.

Легнал,той протягаше ръцете си напред,опитвайки да се хване за нещо,което да го изтегли.Но нямаше нищо.Нямаше никой.Никъде.Само един ад.Ад навсякъде.Ад,който го стягаше за врата и спираше въздуха му.И сякаш този Ад беше одушевен и въплатен в образа на великан,който беше стъпил с крака си върху гърдите му и го смазваше.Смееше му се.Подиграваше му се.На него и на всички,които нито за секунда не помислиха за бъдещето на на планетата.

Те не проявиха никаква грижа към природата и сега ще загинат и ще бъдат наказани за това.Ще бъдат погребани заедно с нея.Този демон не разбираше,че Той не беше като другите,не беше като тях.Него го беше грижа.Кислородът свършваше.Болката беше смазваща.Всичко в него умираше.Опита се да си представи в мрака около себе си,че вижда отново морето,че чува плискащите се вълни и крякането на чайките.Че вижда сина си,който си играе с пясъка.Пясъка...пясъка....

Той беше почти целия покрит с пясък.Вятърът го зариваше,а той беше прекалено слаб,за да се спаси.И после се предаде.Остави надеждата, че ще може да го види,да го открие.Може би в някой друг живот,където хората щяха да опазят природата си и да и се наслаждават колкото искат.Напуканите му от жегата устни се опитваха да кажат още нещо.Но на кой?Защо?Може би „Вие сте следващите!" или „Не я убивайте!".....беше тихо.Не се чу нищо.После всичко свърши.Тишината победи.Вятърът продължаваше да си играе с пясъка,а в небето звездите умираха.

Първите слънчеви лъчи завариха още една руина под едно зелено дърво-последното останало зелено дърво.Той лежеше мъртъв недалеч от корените му.Беше го открил,но без да разбере.

Последното оцеляло нещо на тази убита планета.