Една от най-дългите и стари улици в София се нарича „Дунав". Започва от сакрален хълм с два храма - „Св.София" и „Св. Александър Невски" и между абсидата на младия и стари кестени се сурва по нанадолното. На булевард Сливница се бухва в река Владайска и след 250 км по Искъра догонва истинския голям и мокър Дунав...
Където камъкът от паважа се сблъсква с една от шестте реки на София, е била старата ни фамилна къща - ударена и пречупена от бомба през Втората световна война. Въпреки това съм се родил пак на ул."Дунав" - на квартира, на две преки нагоре към хълма с камбанариите. Тих, зелен квартал, на 10 минути пеша от центъра. Със стари красиви къщи и игриви детски крясъци от 1960-те: „ Пази се! Иде кола...".
Не може да се каже, че чак толко съм мечтал да се срещна с Големия мокър Дунав, но нещата изглеждат така... На улица „Дунав" се родих, изучих се, тръгнах на работа. На истинския Дунав бях на сватбено пътешествие с кораб ( е, само от Естергом до Будапеща, но пък на палубата - градина). Сетне току-що пресякъл големия воден дух на Европа с буквичката Д. заченах детето си... Да не чуе дявола - успешно, въпреки мътилките - облаци от чернобилска радиация...
На няколко пъти пътувах по и около Дунава. Бил съм на девет, когато в Белград за пръв път се сблъсках с величието на Голямата река: мощна, широка, бавно полюшваща се от бряг в бряг... Играеща с люспите на гърбината си със слънцето горе - истински плуващ бавно змей, хранител на цивилизацията...
На единайсет пътувахме с класа на кораб от Видин до Русе. Казваше се „Георги Димитров", а след много години разбрах, че рожденото му име било „Цар Борис ІІІ". От 1940 до 44-та е превозвал пътници и пратки до новите земи в Добруджа - чак до Силистра. На единайсет, в това приключение, брах големи ядове с класната. Не ми хареса реката през стъклата на салона 1-во ниво и реших да позяпам величествено от... капитанския мостик. Като в Белград от високите стени на крепостта Калемегдан... И ето ме по аварийната стълбичка между палубите (и съвсем над водата), та чак горе! И капитанът не можа да ме спаси от ласкавите педагогически шамари...
Вече голям, на поход с лодки, съм гребал като луд 40 км към Русе. Срещата със шлепа бе отчайваща. Хем ни поздрави със сирената все едно от покрива на голям панелен блок, хем ние вдигнахме весла в отговор - същи клечки за зъби в бинокъла му, хем такава вълна ни прати, че изправи носа на каяка почти вертикално... После се чу едно: лу-у-уп-п-п-п! И ние с капитана на лодката гръб зад гръб - ни живи, ни умрели. По-скоро първото, ама бели от уплах и със здрави напъни откъм седалките...
И калта покрай Оряхово съм газил, и комари като врабчета са ме опитвали в палатката, и покрай предупредителните табелки на острова - затвор Белене тихичко съм въртял веслата... Така, да видя дали е истина какво говорят хората.
И на плаж в Корабия - Румънско съм бивал, и на Железни врата а-ха да ни приберат граничари с калашници, и на устието на притока Жиу съм плавал ръкопашно сред кравешки торти... И все едни такива шашарми с великата река! Явно цял живот ме е теглело да правя бели из краката на Големия мокър бог на Европа, ега ме забележи... Ако лъжа, гол и грозен в банята на остров Маргит да вляза! (И туй е бивало на къмпинга насред Дунава в Будапеща...)
Когато започнах да се уморявам от живота, се хванах, че понякога сънувам Дунав. Не улицата, а реката. Летя високо над водата, нагоре срещу течението. И то не над нашето крайбрежие, а над страхотните меандри нагоре от Белград, дори към Словашко и Австрийско. И не ме е страх, и ми е кеф, въпреки че си карам само на собствена тяга. Като шаман 9-то ниво над конниците от азиатската му армия... И вместо да си призная, че съм обсебен от силата на Водния континентален змей, да се покая, че опъвайки нервичките му, сигурно го чуствам като Баща - река (който ми е липсвал цял живот) и да се извиня пред съседите, че съм изпуснал духа на здравия балкански скепсис, аз взех, че се зачетох...
Древните ни предци - славяните, почитали река Дунав като единен обединяващ ги бог, приел формата на Световно дърво. Стъблото му е течението през Виена, Будапеща, Белград и Русе, корените му са в делтата на Дунав при Сулина и са се впили в Черно море, а най-младите му клони и филизи са потоците и реките в Централна Европа, та чак до изворите в планината Шварцвалд...
Трябва доста да си поплавал, да имаш сериозни познания по география и астрономия или пък да си виждал цяла Европа от височината на космически спътник или кораб (като в програмата "Google Earth", да речем), за да направиш подобна съпоставка... Древните вярвали още, че Дървото на живота е посредник между Долния - света на мъртвите, Реалния и Небесния (божествения) свят. Че именно по ствола на световното дърво пътуват душите на хората - независимо дали са на живи или не... Странно, загадъчно и красиво. Красиво като мит, какъвто е...
Ако се закълнем в мустаците на барон Мюнхаузен и яхнем прочутото му гюле над Европа, наистина ще припознаем Дунав като огромно дърво на живота. Корените, стъблото, клоните, филизите... Най- долните отляво са шестте реки - филизи през София, вързани в реката - клон Искър. Отдясно са тези откъм Карпатите в Румънско. Нагоре в короната следват сръбските реки- клони, унгарските, словашките, австрийските, немските... И цялата корона е окичена с листата - гори, ливади, ниви, езера, чрез които диша Старият континент. Огромна, добре изчислена от Твореца екосистема, която хилядолетия поддържа един от най- добрите климати в света... Да се радваш, да благодариш и да я пазиш! Така, както мравката подрежда почвата със кислорода...
Сега сме седнали в Клуба на пенсионера и се опитвам да ги кажа тия неща на съседа по чашка. То си е кръчме в новото зелено предградие, където живея. Тихо и зелено е като старата ми махала, но е далеч- далеч от центъра. Чудно защо обаче приказката нещо не върви - незнайно как и защо Клубът на пенсионера пак е на улица, наречена „Дунав".
