Борбата е безмилостно жестока. Борбата за живот, за жена, за нефт, за оценка, за вода. Борбата, както казват, е епична. Тя се води до последната капка...вода.
Парадоксално спрямо всеобщото схващане, че кръвта вода не става, днес, в унеса на непрестанните борби, все пак успяваме да пролеем повече вода, отколкото кръв. Положително или не – изцяло въпрос на лична интерпретация.
Но нека започна от по-рано.
Било много отдавна. Виното тогава, чието качество било мерило за изящността на вкуса, но и чието количество – за умереността на добрия вкус, притаявало в себе си твърде малко вода и затова, останало известно с двата си порока: обратимият недостатък на прекомерното опиянение и необратимият – на последиците от него. Все още недобре познавайки тези му качества, дошъл тринадесетият век преди Христа, когато в следствие на поне единия винен недостатък, Парис от Троя, започнал своеволията си. В лекомислието, загубвайки чувство за разумно премерения риск, той се превърнал в пионер-основател на две, непонятни за тогавашното време, концепции. Първата била на неудачника, който успял да спечели отношение към себе си както от страна на Хубавата Елена, така и от тази на Ахил.
Втората концепция се изразявала, най-общо казано, в неговия манталитет и начин на живот. Той просто не се побирал в коритото на древногръцкия стандарт, съвсем безпрепятствено преминавал и цедката на наложените от обществото норми и се оставял да тече в свободната посока на събитията. Едно явление, сякаш толкова познато отнякъде...
Разбира се, с течение на времето, той също изгубил борбата за „вечния живот с красивото момиче”, но спечелил огромното внимание, което му отделих и заради което вие, може би, вече ме обвинявате в отклонение от темата. Твърде наясно съм, че и вашето търпение не е бездънен океан, ами и то, капка по капка се изпарява. С надеждата, все пак да е останало нещо от него у вас, ще си позволя да похабя още малко.
И така, в началото на двадесетия век в изкуството навлязла вълната на модернизма. Новото течение сякаш размило пясъчната основа на установените до този момент и задало посоката на една млада и бурна река от нови естетически идеи. Формите не били вече правилни, звуците равномерни и цветовете тези, които се очаквали да бъдат. А с промяната на изразните средства, настъпила и промяна в изразяваните идеи и философии. Толкова различни една от друга и толкова еднакви – обединени около преходността на материята. Нейната променливост в хода на сезоните, гъвкавостта й в обема на пространството и нейната кръговратна цикличност. Нима тези, така нови, модерни за изкуството теми, не звучат толкова...архаично...сякаш от времето, когато Бог разделил сушата от водата.
Естествено, за времето, изкуството и тленността на материята би могло да се говори винаги много и винаги недостатъчно. По тази причина ще изменя хода на мисълта си, или, по-скоро, ще оставя тя да поеме нова посока, чиято цел ще бъде да изтрие сянката, която отвлечеността ми хвърли върху търпението ви.
Въпреки че водата в есето ми дотук присъства повече като фон, отколкото като основен обект на възхвала, следата която тя оставя чрез мен в този текст съвсем не е плитка. А както знаем тихите води са най-дълбоки.
В този ред на мислище изразя и личното си отношение към водата, което съвсем не се ограничава в детско благоговение към присъщите й свойства и роля в живота ни. По тази причина не бих и отделил повече време, за да повторя по различен начин думите на всички преди мен. Ще синтезирам обаче по-важното, а именно, влиянието което тя оказва в моя живот.
В един много отдалечен от физиологичния смисъл, водата успя да ме възхити с нейната „мъдрост”. С посланието, което ясно казва: „не се бори с препятствието, заобиколи го, не насилвай излишно, приспособявай се и избирай най-лесния път, защото така ще стигнеш най-бързо, най-далече”, аз виждам във водата повече философия отколкото физика.
В есето си, напълно подчинено на „водните” принципи, аз се опитах, капка по капка, да представя именно този подход, в който читателя, сякаш, част от реката на среднощния ми монолог, плава с неговата непринуденост.
Ако и на вас ви се струва, че водата е нещо повече от едни 70%, опитайте се да я съхраните. До последната капка. В най-чистата й форма. Първоначалната.
Ако не за друго, поне от естетически съображения да избегнем неприятната миризма и гледка. Нека бъде красиво.
