Преди години бяхме на летен отдих в местността”Розовски вриз” край с.Розово, Брациговска община. Девствени гори, тучни поляни, бълбукащи планински поточета и множество „чушми”, както им казват местните хора- места,привличащи хора и животни,които с наслада отпиват сладките глътки вода и със задоволство продължават вървежа си по горските пътеки. Бях млада, радвах се на зеленината и водата, но не се замислях много как би изглеждало всичко наоколо без тях...
Един ден решихме да се разходим по-надалеч. В по-ниските части на планината често пресичахме слънчеви полянки, нивици с картофи и боб на вейки, прескачахме вадички с бистра животворна вода. Навлязохме дълбоко в гората. Стана тъмно, хладно и влажно. Изкачихме се на висок връх. Нашият приятел и водач ни изведе на стръмнина и ни посочи големи ръждясали котви, забити в скалите. Според местно предание тук е бил брегът на огромно езеро и пристан за лодки. Погледнахме на североизток и пред очите ни блеснаха нашите Бесапарски хълмове, които приличаха на бръснати глави- голи, лъскави и жълтеникави. Сравнени с околните тъмнозелени хълми ми се видяха доста пусти и грозновати- като засъхнали огромни буци глина. А гледани от полето си бяха нашия хубав прохладен Баир...
Тръгнахме да се връщаме по другия склон на върха. Минавахме през гори, в които рядко стъпва човешки крак. Над нас се извисяваха прави, сребростволи буки, чиито върхове се губеха нагоре, забити в небесата. Миришеше на зеленина, свежест и диви ягоди. Прохлада и омагьосващи ухания!
Изведнъж гората изчезна, напече ни силното обедно слънце. Поляна ли беше това? Щом очите ми приеха блясъка на слънцето, видяха ужасна картина: напукана посивяла земя, стърчащи пънове-безобразно изсечени и обрасли с бурени. Но защо бурените бяха толкова увехнали, като напръскани с хербицид? Боже, и без листа или по-скоро с изгризани листа... Като се вгледах в тревите, забелязах огромни сивозеленикави скакалци, които висяха по стеблата на опосканите растения и дремеха, преяли и самодоволни. Горките растения бяха се превърнали в люлки на огоените си унищожители...
Пристъпих напред, скакалците се размърдаха, няколко се удариха в босите ми крака, от което се ужасих и ми се поиска да нагазя във вода. Видях наблизо вада и се затичах, но тя беше безводна и пълна с отвратителните насекоми. Като в кошмарен сън затърчах надолу да избягам от това гадно място, мярна ми се чешма. Никога не съм изпитвала по-голямо желание да се потопя във вода, да се наплискам, да пия и се свестя от кошмара. И това, пред което се изправих, беше по-грозно и по-страшно от изсечените буки, от огризаните стръкове на бурените и цвърчащите скакалци- пресъхнала чешма.
Каменното корито беше сухо, потъмняло, пълно с пръст, съчки и шума. Заприлича ми на съсухрен, стенещ и умиращ столетник. Чучурите на безводната чешма стърчаха самотни и безполезни, протягаха се като мръсни и костеливи просяшки ръце и като че ли казваха:” Кой ми взе водата?, Дай ми вода!”...
Идваше ми да намеря виновника, да го вържа в тая пустош, за да го оглозгат скакалците и това ми се струваше малко наказание... Като се замисли човек колко са виновните да се превърнат такива прекрасни места от България в пустини, не знам дали ще стигнат пъновете за връзване и достатъчни ли ще са скакалците?
Мъдрият ни народ твърди, че най-големият дар е да направиш чешма, да напоиш жаден , защото хората са вярвали, че там , дето е текло, пак ще тече. Така е по законите на природата, но където се намеси човешкото безразсъдство, алчност и егоизъм, мъртвите чучури няма да потекат... Водата си отмъщава, че сме я отклонили от естествените и пътища, като ни затрупват свлачища, залива ниви и домове, руши построеното от нас, взема своите жертви... Докога природата ще ни показва колко сме нищожни, а ние ще се мислим за велики?!
Пресъхналата чешма и цъкащите скакалци са най-страшната картина за мен. И когато говорим днес за водата, почват да ме преследват стотици чучури, протегнати като сухи и празни човешки шепи, очакващи вода. Дано достатъчно много хора се стряскат от подобни картини и започнат да правят нещо, защото наближава време да чуваме не скакалци, а стенещи човешки гласове, които молят „ дай вода” !
