…запази водата Боже, отразила образите
краткотрайни и пречистени като слова.
Твърдата издръжливост тя няма на нещата груби.
Из “Езеро” на Христо Кацаров
Животът, зародил се във вода, прехвърлил се е на сушата, но човешкият зародиш е 2/3 вода – спомен за минало, както 2/3 от земната повърхност са покрити с вода. Неандерталецът е кръстен на река Неандър ,а кроманьонецът на скалите Кроманьон в департамента Дордон-Франция .
“Водата е астралният образ на светлината” – казва Ваклуш Толев (виж КК). А там на Камен бряг се роди мисълта:
Твърдата скала крайбрежна не може устоя на ласките на любвеовилното море! Нека продължим пътуването си на изток към “Моят Дагестан” на Расул Гамзатов: “Цада! Бродя по твоите поля и утринната студена роса мие уморените ми крака. Не дори в планинските ручеи, ав изворите умивам лицето си. Казват, ако пиеш, пий от извора. Казват също- и баща ми го казваше, че мъжът може да застане на колене в два случая;за да пие от извор и да откъсне цвете… Ти, Цада, си моят извор. Коленича, докосвам те с устни и жадно пия от тебе.
Виждам камък-и върху него сякаш прозрачна сянка. Това съм аз, какъвто сам бил преди тридесет години. Седя на камъка и паса овцете, с рунтава папаха съм, държа дълга гега, краката ми са прашни. (мой курсив)
Виждам пътека-и по нея сякаш прозрачна сянка. Това пак сам аз, какъвто съм бил преди тридесет години. Тръгнал съм за нещо към съседният аул. Навярно баща ми ме е пратил. На всяка крачка срещам себе си, своето детство, своите пролети, дъждове, цветя, падащи есенни листа.
Събличам се и подлагам тялото си под искрящ водопад. Потокът скача от издатина на издатина по скалата, разбива се на прах осем пъти и отново се събира и за последен път се разбива в моите рамене, в ръцете ми, в главата ми. Душът в парижкия хотел “Метропол” е жалка пластмасова играчка в сравнение с моите планински водопади.
Водата на планинската рекичка, която отсрани на струйка се влива тук, през деня се нагрява между топлите камъни. Светлосинята вана в лондонския хотел “Кралски дворец” е жалка паница в сравнение с моите планински вани.
Да обичам да ходя из големите градове. Но след пет-шест продължителни разходки градът започва да ми се струва познат и моето желание безспир да бродя из него се притъпява. А ето че за хиляден път вървя по уличките на моят аул и не се насищам и не изпитвам желание да спра разходките си из него.” 1
Днес 21ви април в книгата “Космосът на водната капка”, представяща съвременната корейска поезия прочетох едноименното стихотворение на И Сон Сон: Една планина в капка вода .
Един човек в капка вода.
Росата се люлее върху листата на тревата.
Планината се люлее.
Лицето се изкривява .
Космосът пада и се чупи.
Вчера прочетох завършека на книгата” Откриването на Аз” на професор Игор С . Кон(Над чем работают,очем сторят философы ):
“Под прозореца ледът е дебел, но слънцето припича, от покривите провиснаха ледени висулки- започва да капе. ”Аз!аз!аз!-звънти всяка капка умирайки.Животът е част от секундата .”Аз!” е болка за безсилието.
Но ето в леда има вече дупчица, вадичка, той се топи, няма го вече, а от покрива все още звъни светлата капка…
Падайки върху камъка, капката ясно изговаря :”Аз!”.Камъкът е голям и здрав, той може би още хиляди години ще лежи тук, а капката живее един миг и този миг е болката на безсилието.И все пак “ капката дълбае камъка “, много “аз” се сливат в “ние”, такова могъщо, че не само ще издълбае камъка , но и някой път ще то отнесе в бурен поток.”(М.Пришвин, Незабудки, стр 32-33) (мой курсив) 2
Преди време прочетох подарната ми книга “ В ъгъла на чудесата” от Светла Караянева, която започва със стихотворението “Народопсихологията”:
Капката дълбае камъка .
С търпение.
Търпение му е майката на българина.
Да му мисли капката. 3
А Стефан Северин писа във вестник “Марица”:
“Тази мъдрост се закачи нейде из паметта ми от една родопска чешма. Някой саморасъл мъдрец бе издълбал прости, но велики думи: ”Камъкът е по- траен от нас , а водата вечна (мой курсив).” Сетих се за нея тази седмица , когато се рових в историята на най- стария мост в Пловдив и се замислих, че човек не строи само за да минава от единият бряг на другият, че това е напън да се извиси преходното над вечното - водата (мой курсив). Но това се оказва илюзорно. От мостовете като ченета на старци се зъби преходността на човешките замисли.И спомен няма от Ð
�тария мост , а водата си е пак там.
“ Не удари на чук, а танцът на водата с песен извайва камъчетата до съвършенство.” бе написал Рабиндранат Тагор .
А Отец Методи сравнява човека с камъче от брега , което морето заглажда и му придава завършеност.
Любомир Левчев в книгата “ Ти си следващият” пише :
“ Дълбоката обич предели не знай. Изведнъж се превърнах в едно морско свободно камъче, в една щастлива песъчинка .Чуствах как се сливам с основните символи на битието, с радивата на съзнанието. Защото какво е нашият живот във всемира освен в тъжното пространство между бряг и връх.” (мой курсив) 4
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Гамзатов Р., Пловдив, изд.”Хр. Г. Данов”, стр. 18-19
2. Професор Кон И., ”Откриването на Аз”. (Над чем работают,очем сторят философы )
3. Караянева С., “В ъгъла на чудесата”
4. Левчев Л., "Ти си следващият"
* Съставител на тази част е г-жа Светла Караянева – преподавател по българска филология.
