Черните мисли на една светулка

Зелено, зелено, зелено...

Колко зелено може да бъде всъщност нещо зелено? Дали като казват зелено, наистина го имат предвид, дали го разбират? Дали под пластовете зелено вече няма наслоени и други цветове? Дали няма отдолу скътана червена алчност, жълта пресметливост и черна неблагодарност, не към друго, а към самата природа? Извадила от недрата си най-чистия цвят, тя се опитва да го разкрие на хората в цялата му хармония и свежест. За да после и той бъде опорочен и безвъзвратно загубен.

Страх ме е...

Страх ме е не от нещо друго, а от това, че от толкова зелено навсякъде, изведнъж и този цвят ще посивее и ще изгуби чистотата си. А това би била никому ненужна жертва, защото заедно с него, моментално ще умрат съвършенството на безкрайните поля, мъдростта на красивите дървета и зеленото в очите на любимото момче.

Моля ви се, хора, не извършвайте това убииство! Има граници, които не бива да бъдат прескачани. Има неща, с които не трябва да се злоупотребява и цветове, които не бива да се цапат от човешки интереси.

Зеленото може да има много нюанси, но в същността си то е едно. То е чисто и свежо, от него лъха аромат на детскa игра и тъга, че навън се смрачава. Гласът му е вятър в листата на стария орех и песен на тъжен щурец посреднощ.

Зеленото не може да бъде просто подложка за поредния слогън, приветстващ „Екомания". Не трябва да е основа на нечий опит да бъде пресметливо предвидилив и успешен.

Не бива така.

Не трябва.

И ако Е днес, то нека утре да спре! Защото „утре"-то заслужава зелен цвят, изчистен от всеки сивкав нюанс.

Зеленото е дълбоко в нас и се усеща първично. И те, хората, са склонни да му се доверят на сляпо като на стар приятел, който разказва историята на едно отминало време; като на грижовна баба, която ще ги завие ако заспят на люлката в двора; като на мислите, които им навяват ритмично поклащащите се и помахващи им с клони дървета.

Затова всичко гравирано върху нещо „зелено" буди в човека отзивчивост и готовност да приема, да вярва и да разбира.

Ами ако и това се окаже лъжа? Зелена лъжа по-долна от другите? Носеща по-голямо разочарование и повече болка от всички предишни, взети заедно. Нека се замислим какво става с Човекът излъган в това, на което безпрекословно е вярвал.

Нима той не угасва?

Нима погледа му не посивява?

Нима думите му не утихват?

Нима вярата му не умира и цветовете в неговите мисли и чувства не избледняват?

А ако после не се намери и едно зелено поле, където той да погребе всичките си разбити илюзии? Кой ще може отново да го приласкае и усмихне? Кой ще може да върне обратно доверието му в чистотата на света и цветовете?

Никой!

И тогава, какво? Край. Край със зеления цвят! Край със зеления свят!

Един зелен свят пълен със сиви хора, в никой случай не може да бъде по-добър от сив свят пълен със зелени хора. Нали е така?

И каква е тази безсмислена дума „Екомания", гравирана на зелен фон.

„Еко", както и „Био" са просто трибуквия , които сами по себе си не правят света по-чист и боровите клонки по-ароматни. А хорските мании, са нещо временно, което е колкото силно, толкова преходно и неплодотворно.

И какво си казвате? „Ще се получи ефектна визия, ако на зелен фон напишем „Екомания". Те хората ще ни повярват, ще се доверят, добра кампания ще се получи. А и благородна някак, все пак Зелена, с грижа за природата..."

Хора, аз макар и светулка, преди съм била човек. И зная, че най-страшните лъжи са тези, в които и на нас самите ни се иска да вярваме.

Нека думите да не са толкова гръмки и ярки. Нека е просто и семпло. Но нека да има наистина искреност, чистота и добра воля. Защото зелената боя рано или късно ще падне и под нея ще лъсне ръждата. А истински зеленото листо, колкото и да го дълбаеш, все си остава зелено.

Екоманията е фалш. И вие го знаете. Вместо да се чудите какво да направите, за да бъде опазена природата, защо не се замислите, какво да спрете да правите, за да не и пречите просто да Бъде.

Природата Е хармония и безмълвие.

Природата Е кротко съзерцание на мъдростта.

Зеленото Е аромата на нейните мисли.

И Е просташко да напишем върху и „Екомания" и да вярваме, че така ще и бъдем полезни.

Нима е срамно ако не знаеш как да бъдеш хлорофила в едно листо, да се примириш просто да бъдеш светулката, която го осветява нощем? И нима е по-маловажно? Защо сме толкова горди и високомерни, че отричаме истината. Не можем да направим нищо за природата. Можем само да и се покорим.

Нека да позволим на зеленото да бъде, просто да бъде зелено и да не го цапаме с думи, лозунги, мании.

Зелено, зелено, зелено...

И една светулка в нощта.