Зелено, зелено, зелено...
Колко зелено може да бъде всъщност нещо зелено? Дали като казват зелено, наистина го имат предвид, дали го разбират? Дали под пластовете зелено вече няма наслоени и други цветове? Дали няма отдолу скътана червена алчност, жълта пресметливост и черна неблагодарност, не към друго, а към самата природа? Извадила от недрата си най-чистия цвят, тя се опитва да го разкрие на хората в цялата му хармония и свежест. За да после и той бъде опорочен и безвъзвратно загубен.
Страх ме е...
Страх ме е не от нещо друго, а от това, че от толкова зелено навсякъде, изведнъж и този цвят ще посивее и ще изгуби чистотата си. А това би била никому ненужна жертва, защото заедно с него, моментално ще умрат съвършенството на безкрайните поля, мъдростта на красивите дървета и зеленото в очите на любимото момче.
Моля ви се, хора, не извършвайте това убииство! Има граници, които не бива да бъдат прескачани. Има неща, с които не трябва да се злоупотребява и цветове, които не бива да се цапат от човешки интереси.
Зеленото може да има много нюанси, но в същността си то е едно. То е чисто и свежо, от него лъха аромат на детскa игра и тъга, че навън се смрачава. Гласът му е вятър в листата на стария орех и песен на тъжен щурец посреднощ.
Зеленото не може да бъде просто подложка за поредния слогън, приветстващ „Екомания". Не трябва да е основа на нечий опит да бъде пресметливо предвидилив и успешен.
Не бива така.
Не трябва.
И ако Е днес, то нека утре да спре! Защото „утре"-то заслужава зелен цвят, изчистен от всеки сивкав нюанс.
Зеленото е дълбоко в нас и се усеща първично. И те, хората, са склонни да му се доверят на сляпо като на стар приятел, който разказва историята на едно отминало време; като на грижовна баба, която ще ги завие ако заспят на люлката в двора; като на мислите, които им навяват ритмично поклащащите се и помахващи им с клони дървета.
Затова всичко гравирано върху нещо „зелено" буди в човека отзивчивост и готовност да приема, да вярва и да разбира.
Ами ако и това се окаже лъжа? Зелена лъжа по-долна от другите? Носеща по-голямо разочарование и повече болка от всички предишни, взети заедно. Нека се замислим какво става с Човекът излъган в това, на което безпрекословно е вярвал.
Нима той не угасва?
Нима погледа му не посивява?
Нима думите му не утихват?
Нима вярата му не умира и цветовете в неговите мисли и чувства не избледняват?
А ако после не се намери и едно зелено поле, където той да погребе всичките си разбити илюзии? Кой ще може отново да го приласкае и усмихне? Кой ще може да върне обратно доверието му в чистотата на света и цветовете?
Никой!
И тогава, какво? Край. Край със зеления цвят! Край със зеления свят!
Един зелен свят пълен със сиви хора, в никой случай не може да бъде по-добър от сив свят пълен със зелени хора. Нали е така?
И каква е тази безсмислена дума „Екомания", гравирана на зелен фон.
„Еко", както и „Био" са просто трибуквия , които сами по себе си не правят света по-чист и боровите клонки по-ароматни. А хорските мании, са нещо временно, което е колкото силно, толкова преходно и неплодотворно.
И какво си казвате? „Ще се получи ефектна визия, ако на зелен фон напишем „Екомания". Те хората ще ни повярват, ще се доверят, добра кампания ще се получи. А и благородна някак, все пак Зелена, с грижа за природата..."
Хора, аз макар и светулка, преди съм била човек. И зная, че най-страшните лъжи са тези, в които и на нас самите ни се иска да вярваме.
Нека думите да не са толкова гръмки и ярки. Нека е просто и семпло. Но нека да има наистина искреност, чистота и добра воля. Защото зелената боя рано или късно ще падне и под нея ще лъсне ръждата. А истински зеленото листо, колкото и да го дълбаеш, все си остава зелено.
Екоманията е фалш. И вие го знаете. Вместо да се чудите какво да направите, за да бъде опазена природата, защо не се замислите, какво да спрете да правите, за да не и пречите просто да Бъде.
Природата Е хармония и безмълвие.
Природата Е кротко съзерцание на мъдростта.
Зеленото Е аромата на нейните мисли.
И Е просташко да напишем върху и „Екомания" и да вярваме, че така ще и бъдем полезни.
Нима е срамно ако не знаеш как да бъдеш хлорофила в едно листо, да се примириш просто да бъдеш светулката, която го осветява нощем? И нима е по-маловажно? Защо сме толкова горди и високомерни, че отричаме истината. Не можем да направим нищо за природата. Можем само да и се покорим.
Нека да позволим на зеленото да бъде, просто да бъде зелено и да не го цапаме с думи, лозунги, мании.
Зелено, зелено, зелено...
И една светулка в нощта.
